Доста обезпокоителни мисли. Опитах се да се отърся от тях и просто да оставя апаратурата да си свърши работата. Но секунди по-късно Нел ме прекъсна със спешно обаждане.
— От вайс Енеас Каолин е — каза компютърът ми. — Не разполагаш с работещи копия. Искаш ли да отговоря аз чрез аватар?
Някаква си груба софтуерна симулация да поздрави трилионер? Чак трепнах при тази мисъл. Все едно да го обидя със записано гласово съобщение от типа „В момента ме няма, оставете съобщение“.
— Свържи ме — наредих аз. Денят се очертаваше като страхотен.
Пред мен се появи познатото изображение на магната — строен, с гъсти вежди, седнал в спретнат кабинет с украсен със скулптури фонтан зад гърба му. Почти седнах от изненада — беше кафяв! От светлата северноевропейска разцветка. Заслужаваше си прекъсването на сканирането, за да посрещна оригинала както подобава.
Тогава забелязах блясък… кратко, почти неуловимо отражение на брадичката му. Един неспециалист би могъл да се подведе от грима, но аз вече знаех, че пред мен е поредният голем, напудрен като човек. Не е незаконно — вкъщи имаш право да носиш какъвто цвят ти хрумне, стига да не извършваш някаква измама.
Останах легнал и тетраграматронът продължи да пресява и да впечатва дубликат на душата ми.
— Господин Морис.
— ДубКаолин — отговорих аз, за да му дам да разбере, че съм забелязал аматьорския грим. Той остана за малко неподвижен, след което съвсем леко кимна. В края на краищата аз бях истинският човек в този разговор.
— Виждам, че впечатвате, сър. Желаете ли да ви звънна отново след час?
Както и по-рано, начинът му на говорене ми се стори малко старомоден. Но можеш да си позволиш подобни превземки, ако си богат.
— Извършвам дълбоко сканиране, но едва ли ще ми е нужен цял час — усмихнах се, но главата ми остана съвсем неподвижна сред пипалата. — Мога да ви се обадя след десетина…
— Няма да отнеме повече от минута — прекъсна ме дубълът. — Искам да дойдете и да работите за мен. Още сега. На два пъти по-висока тарифа от обичайната.
Очевидно очакваше да скоча на секундата и да приема без никакво колебание предложението му. Странно. Нима това бе същият човек, чиито адвокати, ми бяха пратили заплашителна нота, защото открили идентификационния имплант на изгубения ми сив дубликат в забранена зона? Онзи Каолин, който не би ми позволил да пратя свое собствено копие да разследва изчезването?
— Ако има нещо общо с трагичната смърт на доктор Махарал, знаете, че вече съм нает от дъщеря му Риту. Приемането на вашето предложение би могло да доведе до риск от сблъсък на интереси, освен ако не се уреди нещо по-специално.
„Да се уреди нещо по-специално“ би могло да означава да пращам още сиви, които никога да не се завърнат. От тази мисъл, смесена с обърканите усещания от впечатването, ми се догади.
Дубълът на Каолин примигна, след което погледна някъде настрани. Може би получаваше инструкции от архетипа си — истинския богаташ-отшелник. Започна да ме изгаря любопитство. За магната се носеха какви ли не слухове. Някои от най-шокиращите го описваха като ужасно деформиран от някаква рядка болест, продукт на генното инженерство в собствените му лаборатории. Уверих се, че разговорът се записва с най-висока степен на сигурност. Клара сигурно щеше да поиска подробности, когато се върнеше от войната си.
Кафявият голем отхвърли възражението ми.
— Става въпрос за чисто технически подробности. Ще работите по същия случай, но аз ще платя за изключителните ви услуги, за да спестя на горката Риту разходите точно в този скръбен за нея момент.
„Изключителни услуги“ звучеше малко като преиначен вариант на предложението да положа верноподаническата клетва. Вярно е, винаги мога да намеря място за повечко пари. Но светът не е само пари.
— Обсъдили ли сте тази идея с Риту?
Дубълът с цвят на плът замълча и отново се консултира с някого извън екрана. Поради неотдавнашния трансфер на паметта това копие сигурно знаеше за мен само онова, което му е било казано.
— Не, но съм сигурен, че ще намери предложението ми за…
— Както и да е, тя вече ми предплати за днес. Защо не изчакате да видите до какво заключение ще стигна? Утре можем да поговорим отново. Да извадим всичко на масата. Достатъчно честно ли ви се струва подобно предложение?