Отговорих на малкия глас по обичайния начин.
„Заеби тоя екзистенциализъм.“
Всеки път, когато влизам в копира, моят нов дубъл унаследява всичките ми инстинкти за самосъхранение, развивали се милиард години.
„Искам си отвъдното.“
По времето, когато краката ми докоснаха тинестото дъно, вече бях решил да направя своя опит. Разбира се, нямах почти никакъв шанс, но може би съдбата бе решила да започне да раздава от ново тесте. А имаше и още един мотив.
Не позволявай на лошите да спечелят. Никога не ги оставяй да тържествуват.
Макар да нямах нужда да дишам, не беше лесно да задържа краката си опрени в дъното и да си пробивам път през тинята, а всичко около мен беше едновременно хлъзгаво и отвратително. Трудно би било дори за едно изцяло заредено тяло, а времето на това вече изтичаше.
Видимост? Почти нулева. Налагаше се да разчитам на спомените и докосванията. Обмислях вече как да се добера до ферибота нагоре по течението, когато се сетих, че плаващият дом на Клара е закотвен, само на километър надолу по реката от площад „Одеон“. Така че спрях да се боря със силното течение и тръгнах по него, като се мъчех с всички сили да остана близо до брега.
Може би щеше да е по-добре, ако бях направен със сензори, които да регулират нивото на болката. Без тази екстра — проклинах ниското си качество — направо агонизирах, докато се мъчех да си проправям път стъпка по стъпка през проклетата тиня. Здравото блъскане ми остави време да размишлявам върху феноменологичното чувство за вина, което изпитваха създанията като мен.
„Аз съм си аз. Колкото и малко живот, да имам, той все пак ми е скъп. И въпреки това се отказвам от него и се хвърлям в реката само за да спестя няколко кредита на някой друг.
Някой, който ще чука приятелката ми и ще се наслаждава на моите постижения.
Някой, който има същите спомени като моите до онзи момент вчера вечерта, в който той (или аз) легне в копира. С тази разлика, че той си остава вкъщи в оригиналното тяло, а аз отивам да върша черната му работа.
Някой, който никога няма да разбере какъв скапан ден съм имал.“
Това е като обръщането на монета — всеки път, когато влезеш в дубликатора. Когато процедурата приключи, ще бъдеш ли ригът2… оригиналният човек? Или буцата, големът, мулето, дубълът-еднодневка?
Често няма никакво значение, ако успееш да реабсорбираш спомените (както и се очаква) преди да изтече срокът на годност на копието ти. Тогава сякаш просто си бил разделен на две части и се съединяваш отново. Но ако дубълът е страдал или е имал лош ден като моя?
Трудно ми беше да се съсредоточа върху мислите си. В края на краищата това зелено тяло не е създадено за извършване на умствени дейности. Така че насочих вниманието си към непосредствената си задача и продължих да местя крак след крак, бъхтейки през тинята.
Има места, покрай които минаваш всеки ден, но изобщо не си се замислял за тях, защото никога не си предполагал, че ще ти се наложи да ги посетиш. Като това тук например. Всеки знае, че Горта е пълна с всякакви отпадъци. Продължавах да си проправям път през неща, пропуснати от почистващите тралове… ръждясало колело, счупен климатик, няколко стари компютърни монитора, зяпнали ме като очи на зомбита. Когато бях малък, често вадеха цели автомобили, понякога дори заедно с пътниците. Истински хора — тогава нямаше резервни копия, след чийто размазан живот да продължиш нататък.
Онези времена си имаха своите предимства. По времето на дядо ми Горта е смърдяла от мръсотия. Екологичните закони я върнали отново към живот. Сега хората ловят риба от кейовете. А рибата се събира там, където градът изхвърли нещо годно за ядене.
Като мен.
Истинската плът е еластична. Не започва да се разпада след двадесет и четири часа. Протоплазмата е толкова здрава и издръжлива, че потъналите трупове не се разлагат с дни.
Но моята кожа вече бе започнала да се бели още преди да го усетя. Срокът на годност може да се удължи мъничко със силата на волята. Но сега нетрайните органични вериги на изкуственото ми тяло започнаха да се разпадат със смущаваща бързина. Миризмата се виеше около мен и привличаше рибите, които се стрелнаха от всички страни и откъсваха парченцата, които и без това щяха да се отделят всеки момент. Отначало се опитвах да ги прогоня с останалата ми ръка, но това само ме бавеше и не обезсърчи особено речните чистачи. Така че просто продължих напред и трепвах всеки път, когато рецепторът за болка се задействаше от някоя гладна риба.
2