Краката рязко отскачат назад. Не е кой знае какво оръжие, но холосът продължава да свети и сякаш размахвам нещо повече от обикновена маса за коктейли! Въртящите се изображения се изтеглят на цели два метра, подобно на някакви блестящи змии. Боздуган, направен от изпепеляваща светлина.
Най-обикновена светлина, но ги кара да се свият. Впечатани с едва променени души на пещерни хора, те виждат в нея пламтяща факла. Озовавам се в центъра на зона от респект. И чувам как някои от наблюдаващите викат за мен.
Зървам смотаняка и приятелчетата му, облечени в обшити с кабари кожи, сякаш те са измислили тази мода. Покъртително.
Стискат юмруци и ръмжат. Само след секунди разумът ще надделее над пещерните инстинкти. Ще се нахвърлят срещу мен през студената светлина. А какво мога да направя аз, заобиколен отвсякъде от зяпачи?
Изведнъж звуците замират. Оглушителната музика изчезва. Гневните викове са заглушени. През свистенето на свръхучастеното ми дишане прониква допълнително усилен глас.
— ДубМорис, ако обичате…
Извъртам се и правя лъжливо движение към противниците си. Те отстъпват, може би за последен път. Очите им са гневно присвити.
След това внезапно се отказват, изблъскани встрани от група новодошли — малки, но силни, въоръжени със звукови палки, за да разчистят тълпата. Червени женски дубъли, заели се въдворят ред в клуба си.
Крайно време беше.
Докато отстъпва към Ямата на злото, главният смотаняк ми хвърля последен поглед — изненадващо спокоен, дори малко развеселен и благодарен. Гърмящата „музика“ засвирва отново. След малко „Дъгоцветния салон“ се връща към нормалния си ритъм.
Една от Ирените заканително размахва пръст.
— ДубМорис, бъдете така добър да пуснете масата!
За миг ми е трудно да се подчиня. Инстинкти, нали разбирате.
— Моля, никакви разрушения повече. Елате! Роякът ви очаква.
Холоизображението помръква и аз захвърлям импровизираното оръжие. Така значи? И никакво извинение, че са ме оставили на милостта на някакви идиоти?
О, стига си недоволствал, Албърт. Не е нещо, което да заплашва живота ти.
Водачката ми прави знак с червената си глава да я последвам към дъното на клуба, където се спуска плюшена завеса. Зад нея внезапна настъпва блажена тишина. Толкова приятна, че чак ми се завива свят. Нужни са ми няколко секунди, за да мога да мисля отново. Тогава…
„Чакай… виждал съм тази стая и преди.“
По време на срещата в „Студио Нео“ една от Ирените бе включена към екран, показващ цяло ято тъмночервени дубликати, сновящи около една бледа фигура в животоподдържаща кушетка. Сега, отблизо, виждам истинската жена, лежаща с празен поглед сред въртящите се около нея миниатюрни копия. В устата й капе някаква течност. Механични ръце масажират крайниците й. Лицето, макар и отпуснато и безжизнено, очевидно е образец за всеки червен дубликат тук. Бръснатата й глава е увенчана с медуза от преплетени кабели, водещи към фризери и пещи с индустриални капацитети.
Появява се едно прясно изпечено копие, все още светещо от пещта. Протяга се за момент, преди да посегне към хартиените си дрехи, след което тръгва да изпълнява някаква задача, без да получи каквито и да било инструкции. Междувременно от външния свят се връща друго. Залита, клетките му са почти напълно изтощени. Без никакви церемонии две от сестрите му сръчно му отрязват главата и я пускат нишата за прехвърляне на памет.
По време на трансфера бледото лице на архито за миг трепва. Употребеното тяло се праща за рециклиране.
Някои предричат, че това е бъдещето ни. Когато си в състояние да произвеждаш безброй копия, годни да изпълнят всяка задача, издръжливото ти органично тяло ще изпълнява една-единствена функция — ще е място за събиране и предаване на спомени, свещен затворник, подобно на мравката-царица, а сновящите навсякъде работници ще водят истинския живот.
Подобна перспектива ми се струва отблъскваща. Но същото са мислели и дедите ми за най-обикновеното впечатване. Думите „голем“ и „дубъл“ са били епитети, докато не сме свикнали с тях. Кой съм аз, че да определям какво ще смятат за нормално бъдещите поколения?
— Добре дошли, дубМорис.
Обръщам се. Стоящата срещу мен Ирена е висококачествена сива, покрита с глазура в запазения тъмночервен цвят. До нея стои другият дубъл, когото вече бях срещнал в „Студио Нео“, „вайс“ Манюел Колинс с парираното лице, от което те заболяват очите.