Междувременно аз насочих вниманието си към сцената на смъртта му.
Когато си извън града, сякаш попадаш на друга планета. Примитивен свят с огромни пространства, където образите са замъглени и дори ги няма… освен ако не ти се случи да отидеш там лично и да използваш собствените си очи.
Възрастен: Ако някое дърво падне в гората и наоколо няма никого, то издава ли звук?
Съвременно дете: Зависи. Ще проверя дали някоя от тамошните камери не е снабдена със звукови или вибросензори.
Хитро. Но всъщност повечето места на Земята изобщо не са покрити от камери! Много по-лесно е да изчезнеш сред природата, далеч от всякакви следи от обитаване.
За съжаление именно там Махарал бе прекарал последните си часове, а може би и дни.
Започнах с полицейските снимки на мястото на катастрофата — те предлагаха невероятни холографски детайли в радиус от двеста метра около разбития автомобил на Махарал — голям шевфорд хънтсман с екстравагантен метанов двигател. Колата лежеше смачкана и наполовина изгоряла на дъното на едно дере. По това време на годината то пресъхваше, но гигантските свлечени камъни свидетелстваха за буйните потоци, които текат там през пролетта.
„Пустиня — мрачно си помислих. — Защо е трябвало да се случи в проклетата пустиня?“
Отгоре минаваше виадуктът, откъдето колата на Махарал бе започнала фаталния си полет надолу. Предпазната мантинела приличаше на извита змия от разкъсан метал. Прекарах известно време в душене наоколо, като прескачах и интерполирах от една рееща се камера към друга. Докато служебните коли идваха и си отиваха, група мускулести дубъли се мъчеха да издърпат останките (отначало с помощта на някакви хитроумни инструменти, но не след дълго ги захвърлиха и прибягнаха до груба физическа сила), за да успеят да освободят тялото на мъртвия учен.
Пътят правеше рязък завой точно преди да стигне до това усамотено място. Следи от спирачки се пресичаха с мантинелата… сякаш шофьорът внезапно бе разбрал какво го чака, макар и прекалено късно. Това, както и резултатите от аутопсията, бе убедило властите, че той просто е задрямал зад волана.
Трагедията не би се случила, ако бе използвал автонавигационната система на колата. Защо му е нужно на някого да кара нощем в неосветената пустиня, изключил всички предпазни средства?
„Защото автоматичното управление оставя следи — отговорих си сам на въпроса. — Няма да използваш автонавигатора, ако се тревожиш, че те следят.“ Сивият дубъл на Махарал беше признал, че докторът е прекарал последните си дни, клатейки се на ръба на параноята. Това потвърждаваше теорията ми.
Върнах картината назад и гледах как спасителните автомобили пристигат заднишком и след това си тръгват един по един, докато не остана изгледът от една-единствена камера… показваща мъничкото петънце на първия шерифски автомобил, пристигнал на мястото на произшествието. Когато се опитах да превъртя още по-назад, фаталното парче от пустинята не само стана тъмно, а направо изчезна от паметта, подобно на сляпо кътче, към което никога не би погледнал. Съществуваше единствено на картите. Абстракция. За мнозина то дори не бе съществувало до момента на катастрофата.
Фермерските райони не дадоха никаква информация. Земеделците използват множество камери, за да наблюдават посевите си. Всяко необичайно нещо, като странник например, неминуемо щеше да привлече вниманието. Но в интересуващия ме хектар имаше само най-прост детектор на токсини на Агенцията за опазване на околната среда, който следеше за незаконно изхвърляне на отпадъци. Най-близките истински лещи се намираха на повече от пет клика разстояние — биологичен скенер, програмиран да наблюдава миграциите на костенурките и разни подобни работи.
Въпреки това не се отказах. Около планетата кръжат десетки хиляди търговски и шпионски спътници и още по-голям брой автоматични летателни апарати в стратосферата, обслужващи телефонните съобщения и новинарските камери. Някой от тях можеше да е бил насочен към това затънтено място по времето на катастрофата и да е записал светлините от фаровете на Махарал, които се отклоняват и се завъртат надолу към бездната.