Сложих край на това, когато стигнаха до очите ми. Зрението щеше да ми е необходимо още известно време.
По едно време от лявата ми страна внезапно към мен нахлу топла вода и ме изблъска от курса. Течението отнесе рибите за минутка и ми даде възможност да се ориентирам…
„Трябва да е каналът на Хан Стрийт.
Да видим. Плаващият дом на Клара е закотвен край Малка Венеция. Това означава на втората пресечка след тази… Или на следващата?“
Трябваше да напрегна всички сили, за да мина покрай канала, без да бъда изблъскан в дълбокото, и накрая успях някак си да достигна каменния откос от другата страна. За съжаление, там отново ме наобиколиха преследвачите ми — риби над мен и раци под краката ми, привлечени от кървящите ми рани; щипеха и отхапваха от бързо разпадащата ми се кожа.
Останалото си го спомням замъглено — дълго и мъчително влачене през тинята, отпадъците и рояците хапещи мъчители.
Твърди се, че поне една черта на характера винаги си остава истинска всеки път, когато прототипът създава свой дубъл. Независимо от останалите промени, нещо от основната ти същност се запазва във всяко едно факсимиле. Ако човекът от истинска плът е честен, песимист или бъбрив, той ще създаде голем с подобни качества.
Клара твърди, че най-постоянното ми качество е инатът.
„Майната им на всички, които казват, че не мога да го направя.“
Тази фраза се въртеше отново и отново в моя разпадащ се мозък. Повтори се хиляда пъти. Милион пъти. Изкрещявах я на всяка следваща болезнена крачка, при всяко следващо ухапване. Фразата се разви отвъд обикновените думи. Тя стана мое заклинание. Фокус. Мантра на изчистения инат, който ме караше да продължа, да продължа да се влача напред, крачка след крачка… докато не се озовах пред малко препятствие.
Известно време го гледах. Покрита с водорасли верига, която се простираше, изпъната и почти вертикална, от котвата нагоре към плосък предмет, направен от дървени трупи.
Плаващ док.
Към него бе привързан някакъв съд. Широкото му дъно бе покрито с раковини. Нямах представа чия е лодката. Знаех само, че времето ми скоро ще изтече. Ако останех още тук, реката щеше да ме довърши.
Сграбчих веригата с единствената си останала осакатена ръка и се набрах, за да освободя двата си крака от засмукващата ме тиня, след което продължих с тласъци нагоре към мъждукащата светлина.
Рибите сякаш усетиха, че наближава последната им възможност. Струпаха се около мен и започнаха да отхапват каквото могат, дори и след като главата ми се показа над повърхността. Метнах ръка върху кея, след което се зачудих какво е следващото, което трябва да направя.
„Дишай. Това е. Трябва ти въздух.
Дишай!“
Треперещото ми поемане на въздух нямаше нищо общо с човешкото вдишване. По-скоро напомняше на шляпването на парче месо, когато го хвърлиш върху дъската, за да го нарежеш. Все пак известно количество кислород нахлу на мястото на водата, изливаща се от лишената ми от устни уста. Това ми даде точно толкова сили, колкото да измъкна единия си крак върху дъските.
Издърпах се с всичките си останали сили и най-накрая се измъкнах от реката за разочарование на рибите, които с негодувание плеснаха с опашки.
По цялото ми голем-тяло се разливаха вълни от агония. Нещо — някаква част от мен — се отдели и падна с плясък обратно във водата. Рибите се нахвърлиха върху нея и шумно я загризаха.
Всяка следваща секунда сетивата ми потъваха във все по-плътен мрак. Някак си отдалечено отбелязах, че едното ми око липсва… а другото е почти изхвръкнало от орбитата си. Наместих го и се опитах да стана.
Всичко ми се струваше изкривено и размазано. Повечето от сигналите, които изпращах към мускулите си, за да ги накарам да се задвижат, оставаха без отговор. Въпреки това обезобразеното ми туловище успя някак си да се изправи, олюлявайки се отначало на колене… а после и на чуканите, които с голямо преувеличение можеха да се нарекат крака.
Като се подпирах на дървения парапет, преодолях няколкото стъпала, водещи към привързаната лодка. Светлините станаха по-ярки и различих някакви ритмични вибрации.
Някъде наблизо някой слушаше шантава музика.
Надигнах глава над бордовия парапет и видях замъглен образ — трептящи пламъчета на върха на тънки бели колонки. Свещи… меката им светлина се отразяваше в сребърни прибори и кристални чаши. А малко по-нататък — стройни фигури, движещи се покрай десния борд.