— Колко време е прекарал там?
— Малко повече от две минути.
Повече от достатъчно, за да може да се смени с очакващия го дубъл. Но ходът бе рискован. Независимо от антикамерните скенери, които се продават в наши дни, никога не можеш да си сигурен, че не те следят. Дори и да се намираш в заровена в земята цистерна. (Зная го от личен опит.) Все пак Махарал явно се бе чувствал напълно сигурен.
Сега трябваше да пратя нов софтуерен аватар да направи внимателно проучване и да открие кога в магазина е влязъл дубълът. Сигурно е бил маскиран, след това е прекарал там часове, свит зад закачалки или нещо подобно. След размяната истМахарал сигурно е изчакал малко и самият той се е маскирал, преди да се появи отново, убеден, че номерът му е подвел всички обичайни практики на следене.
Използвал съм същия трик. Многократно.
— Сигурно собственикът на магазина му е съучастник — отбеляза абаносовият ми специалист. — Дубълът би могъл да пристигне като колетна пратка и истМахарал да се е измъкнал по същия начин.
Въздъхнах, докато преглеждах и анализирах безбройните кадри.
— Стига си се трепал. Аз ще продължа търсенето от своята кабина — успокои ме специалистът. — Другите случаи вече са под контрол. Освен това мисля, че ще искаш да видиш какво разкри другото разследване на мястото на катастрофата.
Той стана и тръгна към малката ниша. Прекарал съм в нея много щастливи часове — тясна бърлога, която намирам за страшно удобна, когато съм абаносов, настроен да не желая нищо друго освен чистото удоволствие от професионалните си умения. Докато гледах копието си, изпитах малко завист… и благодарност към Махарал и Каолин за това, че са направили толкова много за дубъл-технологията.
Тя е истинска благодат, ако имаш пазарни умения.
Абаносовият бе прав. Разследването на катастрофата бе стигнало до ново плато.
Дисплеят показваше огромна ивица пустиня югоизточно от града — странен свят, където заслужаващите доверие образи са също толкова рядко явление, колкото годната за пиене вода и където трябва да се използват безброй хитроумни трикове, за да се проследят следите на една движеща се кола. Следвайки инструкциите ми, Нел бе проследила призрачната диря от завихрящи се малки циклони в нощта все по-назад и по-назад от момента на срещата на Махарал със смъртта. Наложената картина показваше пунктирана линия, която се извиваше към нископланинския район при мексиканската граница, недалеч от Международната бойна арена. Знаех, че щом попадне сред онези хълмове, следата би трябвало да изчезне сред завихрянията между тях.
Но бях видял достатъчно, за да усетя зловещ студ.
— Урака Меса — прошепнах.
— Какво каза? — обади се Нел.
Поклатих глава и наредих:
— Обади се на Риту Махарал. Трябва да говоря с нея.
15. Имитатори
За щастие, кредитната ми линия беше активна — Албърт все още не се бе отрекъл от мен, — така че успях да наема микротакси от площад „Одеон“ и се понесох през Новия град на едноколесното жиро-колело с две тесни и неудобни седалки. Макар и кратко, пътуването бе и мъчително — шофьорът така и не престана да говори за войната.
Очевидно битката в пустинята не вървеше добре за нашата страна. Шофьорът обвиняваше за това некадърното командване и в подкрепа на думите си извикваше последните репортажи на мехурчестия дисплей, който ме обкръжаваше отвсякъде на задната седалка, и ме потопи в сцени на кървави погроми, бомбардировки, разрязващи небето лазери и ръкопашни схватки, всички събрани с любов в колаж от този ненаситен запалянко.
През изминалите години Албърт бе научил от Клара достатъчно за войната, за да знае, че мнението на кабинетния генерал зад волана не заслужава ни най-малко внимание. Този тип имаше лиценз за единадесет жълто-черни таксиметрови шофьори. Несъмнено всички те дърдореха едно и също на притиснатите в ъгъла клиенти. Как ли успяваше да задържи индекса на удовлетвореност достатъчно висок, за да има толкова много превозни средства?
Отговорът бе скоростта. Не можех да не му го призная. Пристигането ме дари с най-силния прилив на задоволство за днес. Платих и побързах да се скрия в циментовия лабиринт на Феърфакс Парк.
Големият Ал не харесва това място. Никаква зеленина. Прекалено много място, отделено на бетонни рампи, спирали и пързалки от времето, когато истински деца са прекарвали тук всеки свободен миг в каране на акробатични велосипеди, скейтбордове и реактивни мотопеди, рискувайки да си счупят врата заради неповторимото изживяване. Така е било, докато нови забавления не ги примамили другаде и те не оставили след себе си бъркотия от подсилени с метал стени и кули, някои от тях високи по цели три етажа и прекалено скъпи, за да бъдат разрушени.