– Винаги съм се чудил как изобщо намира това, което ѝ трябва – промърмори под носа си той.
– Някой пак вдига кръвното заради едно разхвърляно бюро.
На прага се беше изправила Мишел с вестник под мишница и две чаши кафе в ръце.
– Толкова ли ми личи? – невинно попита той.
– Май скоро ще започнем да си довършваме изреченията – отбеляза тя. – А дори не сме женени.
– В някои отношения сме повече от женени – промърмори той.
Мишел му подаде едното кафе, хвърли вестника на бюрото си и седна срещу него.
– Свърза ли се с твоите хора в Пентагона?
– Току-що говорих с един от тях.
– И?
Той се облегна назад и се загледа в компютъра си.
– Оказа се, че нещата не са толкова прости, колкото съм си представял.
Мишел отпи глътка кафе и потръпна. Прогнозата на метеоролозите беше за студен дъжд и дори за сняг. А небето изглеждаше така, сякаш всеки момент ще започне да я сбъдва.
– В какъв смисъл?
– Изпратих му имейл с името и данните на Сам Уинго, които получихме от Тайлър – поделение, чин и прочие, Предположих, че на моя човек ще му трябва известно време за проверка и когато му се обадя, ще получа всички отговори.
– Но не ги получи?
– Не. Защото се оказа, че няма отговори.
– Обясни ли ти защо?
– Близките щели да бъдат уведомени, в армията държали на дискретността и други подобни глупости. Съобщих му, че вече са уведомени.
– А той?
– Каза само че не може да се рови повече.
– Не може или не иска?
– Има ли значение?
– Поне потвърди ли, че Сам Уинго наистина е убит?
– Не.
– Е, това вече наистина е странно.
– Може би просто не желаят да споделят информация за жертвите по време на мисии, Мишел. Това е доста деликатна тема. Не искат да бъдат обвинени, че дават сведения на всеки, който се интересува.
Мишел взе вестника и го разгърна на една вътрешна страница.
– Не съм сигурна, че това е някакво извинение – каза тя. – Погледни тук...
Шон пое вестника. На страницата бяха отпечатани снимки на жертвите в близкоизточните конфликти.
– Петата на четвъртия ред – помогна му Мишел.
Шон откри снимката и започна да чете на глас написаното под нея:
– Самюел Уинго, четирийсет и пет годишен, сержант първи клас, служил в един от батальоните на Осемдесет и втора дивизия от Форт Браг. Убит с леко огнестрелно оръжие в провинция Кандахар.
– Почти същото, което ни каза и Тайлър – отбеляза Мишел.
– Явно и на него са казали само толкова.
– Което и на теб ти изглежда странно, нали?
– Може би не бива да търсим под вола теле.
– Но те публикуват в пресата снимката, името и званието му, плюс кратко описание как е загинал. Значи информацията не е конфиденциална. В същото време обаче пред теб не потвърждават дори смъртта му, въпреки че уведомяват за нея читателите на "Уошингтън Поуст". Какво означава всичко това?
– На определено ниво – нищо. Но имай предвид, че в чужбина загиват хиляди американски войници. Вероятно моят човек изобщо не е знаел за информацията в днешния вестник. Пентагонът е един огромен организъм.
– Добре, ясно. Но аз съм сигурна, че Тайлър крие нещо от нас.
– Как предлагаш да действаме?
– Казахме му, че ще направим някои проучвания и ще му се обадим. Е, проучванията приключиха, остава само да се свържем с него.
– Няма какво да му кажем, Мишел. Освен, че сме претърпели пълен провал.
– Трябва да го предразположим да говори – тръсна глава тя. – Може би ще е по-добре, ако отида сама.
– В дома му, при злата мащеха? Тя най-вероятно няма да те пусне да влезеш!
– Ще му изпратя есемес за още една среща на предишното място – каза Мишел и вдигна телефона си.
– Май наистина си твърдо решена да разнищиш нещата – отбеляза Шон.
– Той е момче, което е изгубило баща си и се нуждае от помощ.
– Не те спирам. Просто ти напомням да внимаваш.
– Не мисля, че Тайлър Уинго е опасен – каза тя.
– Нямам предвид него.
Тя се обърна към прозореца.
– Прогнозата е за сняг...
– Страхотно! Вашингтонските шофьори се справят трудно дори като грее слънце.
– Защо не опиташ с другите си връзки в Пентагона, докато аз съм с Тайлър?
– Ще видя какво мога да направя. Но там са майстори в издигането на високи стени.
Той отново огледа разхвърляното ѝ бюро.
– Няма ли най-сетне да оправиш тая бъркотия? Ще оценя подобен жест, дори да е символичен.
Широко усмихната, Мишел взе един лист хартия от бюрото и церемониално го пусна в кошчето.
– Така по-добре ли е?