– Не възнамерявам да се отказвам!
– Никой не говори за отказване. Но трябва да действаме умно.
– И така, какъв е планът? – попита тя.
– О, не се безпокой. Ще разбереш в момента, в който го измисля.
20.
Седнал на леглото в стаята си, Тайлър Уинго гледаше листа в ръцете си. Преди да изтрие имейла на баща си, той старателно го беше преписал. Нямаше как да го забрави, разбира се, но на хартия думите изглеждаха по-реални.
Посланието на баща му беше колкото директно, толкова и озадачаващо.
Съжалявам, моля те да ми простиш.
За какво съжаляваш, тате? Какво искаш да ти простя? Че си умрял? Не, ти не си умрял. Невъзможно е!
Той прегъна листа на две, пъхна го в предния джоб на джинсите си и се изтегна на леглото. Погледът му бавно обходи стаята. Всичко тук напомняше за баща му – от спортните и музикалните афиши по стените през бейзболната ръкавица и футболния екип, събиращи прах на рафта, до снимката, на която двамата бяха заедно на състезание по плуване; баща му беше един от съдиите.
Ръката му се плъзна под тениската и опипа малката плочка с лични данни, която баща му беше направил за него. Къде ли е татко сега, запита се той, докато пръстите му машинално поглаждаха гравирания метал. Дали и той продължава да носи своята плочка? Дали е на безопасно място? Дали някой друг не е изпратил имейла след неговата смърт? Или всичко е една огромна грешка? Не се съмняваше, че текстът е бил набран именно от баща му, тъй като беше използван тайният код, който знаеха само двамата.
Тайлър се претърколи по корем и загледа дъждовните капки, които се стичаха по прозореца. Мрачният ден и настъпващата студена нощ бяха в унисон с настроението му. Досега винаги си беше мислил, че ако баща му пострада в онази далечна страна, той самият ще го почувства веднага. И за майка си беше мислил по същия начин – че ще усети на мига, ако се случи нещо с нея. Но не стана така. Двамата с баща му я бяха намерили в банята, простреляна в главата, а пистолетът лежеше до нея. Предсмъртното ѝ писмо беше внимателно сгънато и оставено на тоалетната масичка. Съдържанието му беше съвсем кратко:
Съжалявам, но не издържам повече. Ще ми липсвате.
Той тръсна глава, за да прогони последното ѝ послание. Но то продължаваше да стои някъде там, в дъното на съзнанието му, готово да се появи, когато най-малко го очакваше. В такъв случай лицето му помръкваше, а смехът потъваше в гърлото му.
Стана и пристъпи към бюрото си – старо военно писалище от метал. Баща му го беше домъкнал от някакъв склад за излишни вещи, струпани там след обновяването на базата "Форт Белвоа" в Александрия.
Седна, издърпа най-горното чекмедже и извади снимката.
На нея беше с майка си и баща си на армейския спортен комплекс. Щастливи и усмихнати, с фунийки сладолед в ръце. Така се чувстваха преди пет години, когато животът изглеждаше прекрасен. Но броени месеци по-късно всичко се промени. Или по-скоро рухна. Внезапно се почувства така, сякаш тази стая и дори снимката в ръцете му вече не бяха негови, а разказваха историята на друг човек.
Първо почина майка му, а после, малко преди да го мобилизират, баща му се ожени за някаква непозната.
По този начин всички щастливи физиономии от снимката потънаха в небитието. Включително и неговата, тъй като имаше чувството, че момчето на нея не е той, а някакъв непознат.
– Тайлър?
Той не помръдна, загледан в снимката.
Джийн влезе в стаята и седна на ръба на леглото.
– Тайлър? – Този път гласът ѝ беше тих, почти шепнещ. – Няма ли поне да ме погледнеш?
Той се извърна към нея с празен поглед.
– Дори не си докоснал вечерята си.
– Не съм гладен.
– Преплувал си километри в басейна. Как е възможно да не си гладен?
– Ами просто не съм. – Отново се взря в снимката.
– Казаха ми за онези хора...
– Кои хора? – рязко попита той.
– Мъжът и жената, които те прибраха у дома онази вечер. Не им помня имената.
– Шон Кинг и Мишел Максуел.
– Да, точно така. Но те няма да те безпокоят повече.
– Не са ме безпокоили. Аз сам ги наех.
– За какво?
– Няма да ме разбереш.
– Пробвай.
– Нищо няма да пробвам.
– Баща ти е мъртъв, Тайлър. Не можем да променим този факт.
– Вярно е, не можем.
– Тогава защо си наел тези хора?
– Вече ти казах. Няма да ме разбереш.
– Не допускаш ли, че и на мен ми е мъчно за него?