– Според мен не им е приятно някой да се рови в случая с татко. – Той се взря в лицето на Кати. – Всичко това е много странно.
– Кое по-точно?
Той отби встрани от пътя, дръпна ръчната и каза:
– Получих имейл от него.
– Кога?
– Малко след като го обявиха за мъртъв.
Кати го погледна втренчено и пребледня.
– Как е възможно това? – прошепна тя.
– Имаше дата и час. А те вече ми бяха съобщили кога е загинал. Имейлът беше изпратен на следващия ден.
– Може би някой друг е свършил тази работа.
– Няма начин. Използван е шифър, който е известен само на нас с татко.
Кати погледна през страничното стъкло и потръпна.
– Това е страшно, Тайлър – промълви тя, а после добави колебливо: – Ти наистина ли… Наистина ли вярваш, че баща ти е жив?
Тайлър не отговори веднага. Страхуваше се, че ако каже какво мисли, то няма да се случи.
– Да, вярвам.
– Той беше сержант от резерва. Не искам да го омаловажавам, но защо би представлявал чак такъв проблем за армията? Сякаш е бил генерал или нещо подобно!
– Според мен татко е бил доста по-важна фигура, отколкото са смятали хората.
– Какво искаш да кажеш?
– Той напусна армията малко преди двайсетте години, нужни за пенсия. Кой може да си позволи да изпусне пълната си компенсация?
– Жената детектив каза същото.
– Говорила си с Мишел? – изненадано я погледна Тайлър.
– И с Шон. По някое време днес. Те знаят, че сме приятели.
– Това означава, че продължават да работят по случая – замислено промълви Тайлър.
– А на военните това не им харесва.
– Пет пари не давам какво им харесва и какво не. Тук става въпрос за баща ми. Ако не е мъртъв, искам да знам къде е. И да се прибере у дома. Няма да се откажа просто ей така.
– Предполагам, че ако ставаше въпрос за мама, и аз щях да реагирам по същия начин – рече Кати.
– Не бива да казваш на никого.
– Няма, обещавам.
Той я изгледа напрегнато, после обърна джипа и подкара обратно към дома ѝ.
Когато се прибра, мащехата му я нямаше. Колата също беше изчезнала. Качи се в стаята си, взе джиесема си от масичката и започна да набира някакъв номер. После изведнъж спря. Ами ако го подслушваха?
Изтича отново навън, скочи в пикапа и потегли.
Един от малкото монетни автомати в района се намираше на три километра от дома му, в заведение от веригата "Севън-Илевън". Мишел вдигна на второто позвъняване.
– Искам да ви наема отново – обяви в слушалката Тайлър.
– Сигурен ли си? – попита тя.
– Абсолютно.
– Това е добре, защото ние така или иначе не сме спирали да работим по случая.
21.
Сам Уинго най-после задряма в автобуса, с който пътуваше, но само секунди по-късно сякаш литна във въздуха, тъй като преминаха през една дълбока дупка. Погледна към сгъстяващия се мрак зад прозореца. Околността беше гола и мрачна. Тепърва щеше да става още по-гола и по-мрачна. Сякаш се намираше на Луната.
Обърна се към седналата до него старица, облечена в традиционните мюсюлмански дрехи. Тя похъркваше тихо, стиснала в ръце щайга със зеленчуци. Очевидно понасяше по-добре от него разбитите пътища.
Преди години Сам Уинго беше пътувал от Турция за Иран заедно с няколко бойци, натоварени с тайна мисия. Минаха през подножието на връх Арарат, където според Библията беше приключило плаването на Ноевия ковчег. При нормални обстоятелства разстоянието между Истанбул и Техеран се изминаваше с кола за три дни, но екипът на Уинго не можеше да си позволи нито нормален начин на придвижване, нито влизане в Иран през официалните гранични пунктове. Просто защото членовете му щяха да бъдат арестувани незабавно. По тази причина пътуването им продължи почти цяла седмица.
Шест часа след като пристигнаха на указаното място в Иран, трима терористи, укриващи се от американското правосъдие, бяха убити. Планът за изтеглянето на екипа на Уинго беше обмислен до последния детайл, но въпреки това се измъкнаха на косъм, преследвани от иранските сили за сигурност.
Сегашното му пътуване не беше планирано толкова внимателно. Просто се друсаше на седалката с пълното съзнание, че шансовете му за измъкване са минимални. Но въпреки това не се притесняваше. Беше убеден, че ще се справи, тъй като искаше да се прибере при сина си.
Обикновено пътуването от Кабул до пакистанския град Пешавар траеше десетина часа. Автобусите се движеха бавно и струваха сравнително евтино. С такси беше по-бързо, но и по-скъпо. Това всъщност нямаше значение за Уинго. Няколко евро повече не променяха нищо. Но прекосяването на границата беше проблем, тъй като не можеше да използва документите, които беше получил преди началото на мисията. Вече не можеше да вярва на никого, включително и на своите.