Шосето между Кабул и Джелалабад не беше от най-добрите, но голяма част от него беше покрита с нов асфалт. Въпреки това го смятаха за един от най-опасните пътища в света поради многобройните катастрофи, повечето от които с фатални последици. А шофьорът на автобуса изглеждаше твърдо решен да прибави към тях и още една. Той ругаеше непрекъснато и караше изключително нервно – ускоряваше рязко и внезапно натискаше спирачките, без да го е грижа за пътниците. Автобусът скърцаше и се люшкаше, готов да се преобърне всеки момент.
Уинго за пореден път огледа лицата на хората около себе си. Никой не изглеждаше разтревожен от безумното шофиране на водача. Бяха афганистанци и пакистанци, постоянно пътуващи между двете страни. Той беше единственият чужденец в автобуса и това си личеше, макар да бе почернил лицето си. Носеше тъмни очила и беше вдигнал качулката на якето си. Не се беше бръснал повече от седмица и беше доста брадясал.
Джелалабад беше най-големият град между Кабул и пакистанската граница. Макар и смятан за един от най-красивите градове на Афганистан, той беше доста опасен за чужденците – главно заради размирното положение в региона. В това отношение не можеше да помогне дори най-голямата американска военна база "Фенти", разположена в близост до летището.
Муджахидините бяха превзели града след прогонването на руснаците. Оттогава насам буквално всеки мъж от афгански произход притежаваше поне едно автоматично оръжие, най-често Калашников. Талибаните бяха поели контрола над града от средата на 90-те години на миналия век, но по-късно бяха атакувани от американската армия и свалени от управление в отговор на нападението от 11 септември. Но те правеха всичко възможно да си възвърнат властта. Близостта на Джелалабад до пакистанската граница го превръщаше в център на усилията им да завземат страната. Всичко това допринасяше за политическата нестабилност в региона.
Пътят свършваше на границата. Пътниците я прекосяваха пеша, а след това използваха автобусите и такситата, които ги чакаха от другата страна. По обед границата беше затворена.
Допълнителен проблем за Уинго беше фактът, че тази част на Пакистан не се контролираше от правителството. Тя се наричаше Хайбер Пахтунхва, някогашната Северозападна гранична провинция, и се управляваше от местните пущунски племена. Чужденците трябваше да получат специално разрешително, за да преминат през легендарния Хайберски проход между двете държави. Пътуваше се с такси, в което редом с шофьора се возеше и войник. Разрешителните бяха безплатни, но не и таксито и войника в него. Въпреки това заплащането беше смешно ниско, особено по западните стандарти. Също като цената на човешкия живот.
Уинго нямаше как да прекоси границата. Не притежаваше нито разрешително, нито документи, за да може да поиска такова, независимо дали безплатно или не. По силата на тези обстоятелства беше принуден да слезе в Джелалабад. Оказа се, че е единственият. Автобусът незабавно потегли, за да стигне до границата преди обед. Но той не бързаше, защото нямаше работа там преди залез слънце.
Имаше познат в града и възнамеряваше да потърси съдействието му. Но трябваше да внимава поради масираното американско присъствие. Навсякъде щеше да има любопитни очи, както на американци, така и на местни. А в момента той не можеше да разчита нито на едните, нито на другите. Владееше пущу, основния език в страната. Освен това можеше да се оправя и на дари, втория най-разпространен език. Но не говореше местния диалект и това означаваше, че през повечето време щеше да си държи устата затворена.
Успя да си уреди среща със своя познат в един хотел, който беше максимално далече от летището. Пристигна там доста по-рано, за да провери дали всичко е наред. До известна степен вярваше на този човек, макар да не вярваше изцяло на никого.
Беше ранна утрин, но температурата наближаваше двайсет градуса. По пладне щеше да надхвърли трийсет, но Уинго беше издържал на много по-големи жеги, когато термометърът скачаше над четирийсет.
Чакаше в коридора, в близост до наетата стая. През прозореца се виждаха излитащи и кацащи самолети. Повечето от тях бяха военни, въпреки че американците наскоро бяха предали управлението на летището на местните власти. С напредването на деня започнаха да се виждат и цивилни самолети. Много му се искаше да бъде в някой от тях. Полетът до Ню Делхи беше не повече от час и половина, но по земя разстоянието от около хиляда километра щеше да му отнеме далеч повече време. За съжаление, използването на самолет в тази част на света беше свързано с много проверки и документи, с които той не разполагаше. Ето защо беше принуден да използва друг вид транспорт, поне засега.