Но го чакаше дълъг път, преди да успее да се качи на някой джъмбо джет за Щатите.
После се обърна да погледне назад, зърна колата, която ги следваше, и изведнъж разбра, че може би няма да стигне дори до Пешавар.
22.
Първата мисъл на Уинго беше, че са му заложили капан – вероятно с участието на униформения боец до него. Престана да мисли така в мига, в който куршумът прониза задното стъкло и пръсна главата на боеца. Уинго изкрещя на шофьора да натисне газта до дупка. Таксито се стрелна напред въпреки куршумите, които го обсипваха.
Мъртвият се люшна към Уинго, който издърпа от ръцете му полуавтоматичната пушка и я обърна към строшения заден прозорец. Прицели се, изчака колата да се приближи и натисна спусъка. В нея имаше трима мъже, но той се целеше в шофьора.
Кръвта на мишената му оплиска предното стъкло. Колата се люшна встрани, блъсна се в солидния каменен парапет и се преобърна. Миг по-късно избухна в пламъци.
Уинго се обърна и погледна своя шофьор, усетил някакво необичайно отклонение в движението на таксито.
– По дяволите!
Светкавично се прехвърли на предната седалка до шофьора. Той беше мъж на средна възраст, който нямаше да остарее дори с ден повече. Заблуден куршум, най-вероятно рикошет, беше пробил дупка в тила му.
Уинго хвана волана, протегна крак и успя да натисне спирачката, насочвайки колата към банкета. За късмет, тази отсечка от пътя беше пуста. Измъкна труповете от купето и ги прехвърли през парапета. Те се затъркаляха надолу по стръмния склон и спряха чак на дъното на дълбокия каменист дол. Нямаше време да ги погребе достойно и се задоволи само с кратка полугласна молитва.
След това извърна глава към горящата кола. Първата му мисъл беше да изтича към нея и да се опита да разбере кои са тези хора и защо го преследват. Но пламъците стигнаха до резервоара и колата се превърна в огнено кълбо.
Уинго седна зад волана и потегли. Дрехите му бяха оплискани с кръвта на боеца, а от задното стъкло не бе останало нищо. Нямаше никакви гаранции, че не е бил предаден. В такъв случай можеше да го следи и втора кола, която да се появи всеки момент. Или просто да го причаква някъде напред. А това "напред" си беше страшно дори и без въоръжени мъже.
Беше чел Ръдиард Киплинг, който описваше Хайберския проход като "разсичащ планината меч". Той наистина я разсичаше, но съвсем не беше прав като меч. Околността наподобяваше лунен пейзаж, повече от мрачен, повече от кошмарен. Тук не растяха дървета. Липсваха леговища на диви животни, нямаше следи от човешко присъствие. Беше просто място за прехвърляне от една държава в друга, което трябваше да се измине бързо. Но "бързината" беше доста относително понятие.
В края на есента и през зимата проходът обикновено беше затворен заради суровия климат. Тогава заснежените склонове ставаха опасни. А това време не беше далече. Уинго усещаше как силният вятър разклаща колата и заплашва да я изхвърли от пътя. Проходът представляваше безкрайна поредица от завои, къси прави отсечки и многобройни тунели, пронизващи планината Хиндукуш. Дори при бавно шофиране можеше да ти се завие свят.
Уинго обаче не шофираше бавно, а като пилот от Формула 1. Таксито летеше с напрегнат вой. През счупеното стъкло нахлуваше леден вятър, от който зъбите му тракаха въпреки включеното на максимум отопление.
Той мислеше единствено за възможните сценарии и начините, по които би могъл да реагира. Погледна часовника си и започна да изчислява колко път го чака до Пешавар. А след това се запита дали изобщо трябва да ходи там. Пешавар беше град с население от близо три милиона души, разпрострян на площ от над хиляда и триста квадратни километра. Несъмнено щеше по-лесно да се скрие сред толкова много хора, но това означаваше и повече очи, които могат да го следят.
Реши да продължи направо към индийската граница. Надяваше се, че документите на Адел ще бъдат достатъчно надеждни, за да я прекоси. Разбира се, само ако именно той не го бе предал на мъжете, които изгоряха в онази кола. В такъв случай документите автоматично ставаха неизползваеми.
Въпросът опираше до съдбоносна преценка. Дали да се довери на Адел, или да поеме по друг път?
При нормални обстоятелства отговорът на този въпрос беше лесен: човек не бива да се доверява на никого. Но Уинго беше надникнал в очите на Адел, беше чул думите му. И в крайна сметка реши, че може да му се довери. Онези в изгорялата кола вероятно бяха обикновени престъпници, решили да оберат или отвлекат един американец, за когото да поискат откуп. Тук подобни неща се случваха всеки ден.