Но ефект нямаше. То дори увеличи скоростта.
Въпреки уверенията, които даде на Шон, Мишел не се беше възстановила напълно. Имаше болки в гърба и бедрото, дробовете ѝ горяха, а вятърът и проливният дъжд я заслепяваха.
Тя се втурна по пътеката, като за всеки случай извади пистолета си. Винаги се чувстваше по-добре с верния зиг в ръка. Удвои усилията си въпреки болката и умората. Разстоянието между двамата значително се скъси. Поредната ослепителна светкавица отклони вниманието ѝ само за миг, но това се оказа почти фатално, защото едно от дърветата край пътеката, блъскано от ураганния вятър, започна да пада точно когато минаваше под него. Това я принуди да изцеди последните сили от тялото си. Профуча под бързо накланящата се корона от дебели клони в последния възможен момент. Дървото рухна на три-четири метра зад нея, а клоните му я изпуснаха за няколко сантиметри. Всеки един от тях можеше да ѝ пръсне черепа.
Но това му се вика отърваване на косъм, рече си тя.
Момчето пред нея се подхлъзна и падна, ала бързо се изправи и отново се понесе напред. Но разстоянието помежду им намаля още повече.
Мишел стисна зъби и призова на помощ последните резерви на организма си, въпреки че изобщо не беше сигурна дали ги притежава. В резултат тялото ѝ се изстреля напред като снаряд, а протегнатите ѝ ръце успяха да се вкопчат в единия крак на момчето. То се просна по очи, а тя се извъртя странично и моментално скочи на крака. Дишаше тежко. Наведе се напред, като продължи да държи на мушка тийнейджъра, защото пистолетът все още беше в ръката му. После Мишел си отдъхна, защото един бърз поглед беше достатъчен да разбере, че това оръжие едва ли някога ще гръмне.
Момчето се претърколи, седна в калта и прегърна коленете си с две ръце.
– Коя си ти, по дяволите? Защо ме преследваш?
– А ти защо бягаш в тази буря, и то с пистолет в ръка? – контрира Мишел.
Момчето изглеждаше най-много на петнайсет. Мократа кестенява коса беше залепнала по лицето му, обсипано с лунички.
– Остави ме на мира! – изкрещя то, после започна да се надига.
Мишел се изправи. Делеше ги една крачка. Със своите метър и седемдесет и седем тя беше с десетина сантиметра по-висока от него. Но дългите му крака с големи стъпала подсказваха, че съвсем скоро ще я настигне и надмине по ръст.
– Как се казваш? – попита тя.
– Остави ме на мира! – повтори момчето и заотстъпва назад.
– Опитвам се да ти помогна. Партньорът ми за малко не те сгази на пътя.
– Партньорът ти?
Мишел реши, че в момента една малка лъжа ще ѝ свърши по-добра работа.
– Аз съм ченге.
– Ченге ли? – подозрително я изгледа момчето. – Покажи си документите.
Тя бръкна във вътрешния джоб на якето си и измъкна картата на частен детектив. Размаха я във въздуха, надявайки се, че в мрака изглежда като полицейски бадж.
– А сега ми обясни какво става. Може би ще мога да ти помогна.
То наведе глава. Слабичките му гърди напрегнато се повдигаха и отпускаха.
– Никой не може да ми помогне.
– Това е сериозно изявление – каза тя. – Нещата не могат да бъдат чак толкова зле.
– Виж какво – започна с потрепващи устни момчето. – Аз… Аз трябва да се прибера у дома.
– От там ли избяга?
Момчето кимна.
– А откъде взе този пистолет?
– Той е на татко.
Мишел отметна мокрия кичур от челото си.
– Ще те откараме. Само кажи къде.
– Не, ще се прибера пеша.
– Неразумно е в такава буря. Може да те блъсне кола или да те смачка падащо дърво. Две неща, които за малко не се случиха. Как се казваш?
Момчето не отговори.
– Аз съм Мишел – рече тя. – Мишел Максуел.
– Наистина ли си ченге?
– Бях. А след това и агент на Сикрет Сървис.
– Вярно ли?
Сега вече звучеше като истински тийнейджър. Едно изпълнено със страхопочитание хлапе.
– Аха – небрежно кимна тя. – В момента съм частен детектив, но понякога изпълнявам и функциите на ченге. И тъй, ще ми кажеш ли името си?
– Тайлър. Тайлър Уинго.
– Окей, Тайлър Уинго. Това е добро начало. А сега да се върнем при колата ми и...
Не успя да завърши изречението, тъй като Шон изскочи зад гърба на момчето, сграбчи го през кръста и ловко изби пистолета от ръката му.
Тайлър се отскубна и понечи да побегне, но пръстите на Шон навреме склещиха китката му. Беше метър и осемдесет и три и над деветдесет килограма, така че за него не беше проблем да удържи момчето.
– Пусни ме! – изпищя Тайлър.
– Всичко е наред, Шон – обади се Мишел. – Пусни го.