– Това е добре – кимна Шон. – Сигурен съм, че ще ви бъдат от помощ.
– Колко време го нямаше Тайлър? – попита Мишел.
– Избяга преди около два часа – отвърна Джийн. – Нямах представа къде е отишъл и много се разтревожих за него.
– Разбирам – каза Мишел и се извърна към Тайлър, който ги наблюдаваше от верандата.
Двамата военни му говореха нещо, но той очевидно не ги слушаше.
– Много съжаляваме за загубата ви – повтори Шон и погледна Мишел. – Готова ли си да тръгваме? Нека оставим семейство Уинго на грижите на армията.
Мишел кимна, без да откъсва поглед от Тайлър. Извади една от визитките си и я размаха, за да му напомни да се обади. После двамата с Шон се качиха в колата си и потеглиха. Семейството и военните се мернаха за последен път в огледалото за обратно виждане, след което влязоха в къщата. Шон настъпи газта, а Мишел предпазливо се облегна назад.
– Боли, а? – попита той. – Ти си си виновна. Как можеш да гониш някого в такава буря? Със сигурност си натоварила всички мускули. Самият аз изплезих език, въпреки че пробягах два пъти по-малко разстояние, и то далеч по-бавно.
– Загинал при бойни действия – промълви тя.
– Да, гадна работа. Всеки убит американски войник ми тежи на съвестта.
– Тайлър и мащехата му очевидно не се погаждат – подхвърли Мишел.
– Заради шамара ли реши така? Той е избягал и я е разтревожил. Е, тя прекали малко, разбира се. Но това е огромен стрес и за двамата, така че не бива да я съдиш строго.
– Много се била разтревожила за него – промърмори Мишел. – Но когато изскочи навън да го удари след два часа отсъствие, дори не се беше намокрила. Ако детето ми побегне, ще хукна след него. Защо не го е направила? Страхувала се е, че ще стане вир-вода?
Шон понечи да отвърне нещо, но бързо се отказа.
– Не знам – промълви след известно време той. – Военните също бяха сухи, но преследването на избягало дете едва ли влиза в техните задължения. Не сме присъствали на срещата, нямаме представа как са се развили нещата. Може би тя го е търсила с колата.
– Ако беше така, пак щеше да е мокра. Те нямат гараж, нямат дори навес. А помниш ли какво ѝ каза Тайлър, когато я отблъсна – да престане да се преструва, тъй като баща му вече е мъртъв. В какъв смисъл да се преструва? Че е привързана към мъжа си?
– Може би. Но това не е наша работа.
– А защо е взел точно пистолета с колекционерска стойност?
– Не чу ли какво ти казах? Това не е наша работа.
– Просто не обичам нещата, които са лишени от смисъл.
– Ние не знаем нищо за това момче. Може би пистолетът е имал някакво значение за него. Може би е бил толкова шокиран от новината, че просто е грабнал първото нещо, което е попаднало пред очите му, преди да побегне. И защо ние с теб изобщо обсъждаме всичко това? Тайлър вече си е у дома, където му е мястото… – Той сведе очи към затъкнатото в колана му оръжие. – Мамка му! Това нещо все още е у мен! Защо ми попречи да го оставя?
– Така ще имаме повод да се върнем още утре.
– Защо да се връщаме, за бога?
– Защото искам да разбера какво става.
– Хванахме хлапето и го върнахме у дома. Това е достатъчно.
– Не те ли гложди любопитство?
– Не. Защо трябва да ме гложди?
– Видях го как гледа мащехата си, чух какво ѝ каза. Между тях няма топли чувства.
– Такъв е животът. Някои семейства се разпадат. Но това не е причина да се забъркваме в трагедиите на хората. В момента те се нуждаят единствено от подкрепата на роднините и приятелите си.
– Може би ние сме приятелите, от които се нуждае Тайлър.
– Стига вече! Защо го правиш, по дяволите?
– Какво правя?
– Бъркаш се в живота на хора, които дори не познаваме!
– Нима не го вършим постоянно като част от работата ни?
– От работата – да, но не и в този случай. Той няма нищо общо с нашите разследвания. Никой не ни е наел, Мишел.
– Въпреки всичко имам чувството, че познавам Тайлър – каза тя. – Или поне това, което преживява.
– Откъде накъде? Твоят баща все още е жив и здрав... – В следващия миг Шон замълча и стисна устни.
Бащата на Мишел наистина беше жив, но майка ѝ бе загинала от насилствена смърт. В началото тя подозираше именно баща си като извършител на това отвратително престъпление, най-вече заради спомените от детството си, които дълги години я измъчваха.
Един приятел на Шон, професионален психолог, се беше заел да ѝ помогне. В крайна сметка тя успя да преодолее травмите от детството си и се оправи. Разбира се, това не стана лесно и Шон дори не искаше да си помисли, че може да го преживее отново.