Шон откри снимката и започна да чете на глас написаното под нея:
– Самюел Уинго, четирийсет и пет годишен, сержант първи клас, служил в един от батальоните на Осемдесет и втора дивизия от Форт Браг. Убит с леко огнестрелно оръжие в провинция Кандахар.
– Почти същото, което ни каза и Тайлър – отбеляза Мишел.
– Явно и на него са казали само толкова.
– Което и на теб ти изглежда странно, нали?
– Може би не бива да търсим под вола теле.
– Но те публикуват в пресата снимката, името и званието му, плюс кратко описание как е загинал. Значи информацията не е конфиденциална. В същото време обаче пред теб не потвърждават дори смъртта му, въпреки че уведомяват за нея читателите на "Уошингтън Поуст". Какво означава всичко това?
– На определено ниво – нищо. Но имай предвид, че в чужбина загиват хиляди американски войници. Вероятно моят човек изобщо не е знаел за информацията в днешния вестник. Пентагонът е един огромен организъм.
– Добре, ясно. Но аз съм сигурна, че Тайлър крие нещо от нас.
– Как предлагаш да действаме?
– Казахме му, че ще направим някои проучвания и ще му се обадим. Е, проучванията приключиха, остава само да се свържем с него.
– Няма какво да му кажем, Мишел. Освен, че сме претърпели пълен провал.
– Трябва да го предразположим да говори – тръсна глава тя. – Може би ще е по-добре, ако отида сама.
– В дома му, при злата мащеха? Тя най-вероятно няма да те пусне да влезеш!
– Ще му изпратя есемес за още една среща на предишното място – каза Мишел и вдигна телефона си.
– Май наистина си твърдо решена да разнищиш нещата – отбеляза Шон.
– Той е момче, което е изгубило баща си и се нуждае от помощ.
– Не те спирам. Просто ти напомням да внимаваш.
– Не мисля, че Тайлър Уинго е опасен – каза тя.
– Нямам предвид него.
Тя се обърна към прозореца.
– Прогнозата е за сняг...
– Страхотно! Вашингтонските шофьори се справят трудно дори като грее слънце.
– Защо не опиташ с другите си връзки в Пентагона, докато аз съм с Тайлър?
– Ще видя какво мога да направя. Но там са майстори в издигането на високи стени.
Той отново огледа разхвърляното ѝ бюро.
– Няма ли най-сетне да оправиш тая бъркотия? Ще оценя подобен жест, дори да е символичен.
Широко усмихната, Мишел взе един лист хартия от бюрото и церемониално го пусна в кошчето.
– Така по-добре ли е?
– Все пак е някакво начало – уморено отвърна Шон.
По-късно следобед Мишел вкара джипа си на паркинга до "Панера", изключи двигателя и насочи поглед към гимназията на Тайлър отсреща. Сградата беше сравнително нова и вероятно се пръскаше по шевовете от ученици. Районът на Вашингтон така и не успяваше да се справи с бързото нарастване на населението.
Тя извади от джоба на якето си страницата със снимката на Сам Уинго, която беше откъснала от "Уошингтън Поуст". Хубав мъж, помисли си. С проницателен поглед и приятно груби черти на обветреното лице. Приличаше на Шон. В сравнение с него останалите лица във вестника изглеждаха трагично млади. Момчета, които не бяха получили шанс да изживеят живота си.
Погледна часовника си. Точно в три и шестнайсет Тайлър Уинго излезе от гимназията и се насочи към нея. Студеният дъжд беше преминал в лек снежец, но той очевидно не му обръщаше внимание, тъй като беше облечен само с тънък суичър.
Мишел го изчака да се приближи и слезе от джипа.
– Хей!
Той се обърна и попита:
– Къде е партньорът ти?
– Проверява разни неща в офиса.
Тръгнаха рамо до рамо към "Панера". В сравнение с предишния път бистрото беше доста оживено. Вероятно ще се напълни след приключване на занятията в гимназията, помисли си Мишел. Да имаш заведение, предлагащо топла храна на вечно гладните тийнейджъри, си беше златна мина.
Този път и двамата си взеха минерална вода, а Мишел и кексче.
– Днес не съм хапвала нищо – каза тя.
Седнаха на една маса в дъното. Мишел отпи глътка вода и се нахвърли на кексчето.
– Е, какво открихте? – попита Тайлър.
– Да си преглеждал днешния вестник?
– Не.
– Извинявай, забравих, че тийнейджърите отдавна вече не четат печатни издания. Но снимката на баща ти е там .
Мишел извади изрезката и я плъзна по масата.
– Само ми кажи дали това е той.
Тайлър погледна надолу, после побърза да отмести очи.
– Той е.
– Убит с леко огнестрелно оръжие в провинция Кандахар.
– Ясно.
– Здрасти, Тайлър.
Двамата едновременно вдигнаха глави. Беше хубавичката брюнетка от предишния ден. Погледът ѝ се местеше от единия към другия, а после се сведе към изрезката.
– Много съжалявам за баща ти – промълви тя. Беше дребничка, под метър и шейсет, с топли кафяви очи.
– Благодаря – отвърна Тайлър, без да я поглежда.
– Мишел Максуел – протегна ръка Мишел.
Момичето я пое.
– Аз съм Катлийн Бърнет, но всички ми викат Кати.
– В един клас ли сте с Тайлър?
– Да – каза момчето и вдигна глава. – Имаме разговор, Кати. За баща ми...
– О, извинявай, Тайлър. По-късно ще се видим – рече сконфузено тя, обърна се и започна да се отдалечава.
– Много е готина – проследи я с поглед Мишел.
– Предполагам.
– Приятели ли сте?
– Просто съученици.
– Вчера я заварихме тук, въпреки че ти се появи веднага след часовете. Как става това?
– Тя е много умна. Често си позволява да пропуска по някой урок. И обикновено си тръгва по-рано.
– Хубаво, че е умна. А освен това изглежда и доста загрижена за теб.
Тайлър не отговори, вперил поглед в изрезката със снимките.
Мишел бързо я сгъна и я прибра в джоба си.
– Наистина ли е загрижена за теб?
– Откъде да знам – сви рамене момчето. – Защо питаш?
– Хубаво е, когато някой е загрижен за теб. Особено в тежки моменти.
– Не ми каза какво открихте.
– Нищо повече от това, което пише във вестника. Явно в Пентагона нямат желание да обсъждат баща ти, а аз се питам защо.
– Сигурно си имат причини – каза той, поколеба се за момент и попита: – Колко ви дължа за услугата?
– Защо ли долавям окончателност в този въпрос? – подметна Мишел.
– Какво? – попита недоумяващо той.
– Току-що ни нае, но имам чувството, че вече искаш да ни уволниш.
– Няма такова нещо.
– Добре е да го знам – каза тя. – Тук съм, защото искам да те питам нещо. – Приведе се над масата и добави: – Какво не ни казваш, Тайлър?
– Вече ми зададе този въпрос.
– Но ти не ми отговори. Вероятно си разбрал, че когато не получавам отговор, продължавам да питам.
– Казах ви всичко.
– Изражението ти говори друго. Аз съм била агент на Сикрет Сървис, Тайлър. А там умеят да разчитат израженията.
Той бързо извърна глава.
– Хубава работа – каза тя и кръстоса ръце пред гърдите си. – Така ли ще я караме?
Тайлър мълчеше.
– Можеше да ми спестиш разходката до тук. Имам си достатъчно друга работа.
– Извинявай. Май се държах глупаво. Баща ми е мъртъв и толкова. Никой не може да ми го върне.
– Така е, Тайлър – тихо отвърна тя. – Никой не може да ти го върне.
– Аз… Мислех си за снощи… Предполагам, че… – Гласът му заглъхна, а сърцето на Мишел се сви от жалост.
– Ако искаш да се оттеглим, няма проблем – каза тя. – Решението си е твое и няма смисъл да се измъчваш. Имаш достатъчно други проблеми.
– Аз… Мисля, че точно това трябва да направите… да се оттеглите...
– Сигурен ли си?
Той кимна.
– Затова питам колко ви дължа. Нося пари.
– Задръж си ги. Консултациите са безплатни.
– Сигурна ли си?
– А ти? – засече го тя.
– Трябва да тръгвам – промърмори Тайлър с наведена глава.
– Да, чака те тренировка по плуване.
Момчето се изправи, но Мишел го спря.
– О, трябва да ти върнем пистолета на баща ти. Не го донесох със себе си, но довечера ще се отбием да го оставим. Ще си бъдеш ли вкъщи?