После погледна надясно и видя дългите ѝ бедра. Смаян от този факт, той удвои усилията си и заплува както никога досега. Влагаше цялата си сила и енергия, но авансът ѝ продължаваше да нараства.
Когато най-сетне докосна насрещната стена и стъпи на дъното, тя вече го чакаше, облегната на разделителното въже. Беше свалила плувката си, а очите ѝ под вдигнатите очила го изучаваха.
– Охо, каква случайност – подхвърли Мишел.
– Дори не си се задъхала – каза Тайлър, който все още дишаше ускорено. – Нали уж не си падаше по плуването?
– Казах, че предпочитам да съм над водата и суха, но това не означава, че не мога да плувам.
– Доста си бърза за възрастта си.
– Ще приема думите ти като комплимент.
– Къде е партньорът ти? – огледа се Тайлър.
– Той си пада по водата дори по-малко от мен.
– Знам, че неслучайно си тук – каза той. – Какво още искаш? Нещата между нас приключиха, нали?
– Маузерът на баща ти все още е у мен.
– Мамка му! Бях забравил за него!
– В чантата ми е. Мога да ти го дам веднага след като излезем от басейна.
– Хей, Тайлър!
Обърнаха се едновременно. Треньорът, мъж на средна възраст с шорти и тениска, ги гледаше намръщено. На шията му висеше свирка.
– Да, тренер?
– В момента провеждаш тренировка! Бъди така добър да оставиш хубавата дама на мира и да плуваш, по дяволите!
– Да, тренер – почервеня момчето. – Разбира се.
– Ще те чакам във фоайето – подхвърли Мишел. – Как се прибираш?
– Обикновено ме кара един приятел.
– Аз ще те закарам.
– Не мисля, че това е добра идея.
– Напротив, много е добра – отсече Мишел. – Главно защото трябва да премислиш всичко със собствената си глава, а не да слушаш какво ти казват хората. Ще бъда във фоайето, а ти сам ще решиш дали да пътуваш с мен. И в двата случая ще ти върна маузера. Сложила съм го в брезентова торбичка и никой няма да го види.
След тези думи Мишел нахлузи очилата и се подготви да направи още няколко дължини.
Тайлър остана да гледа след нея. Изпитваше неволно възхищение от атлетичното ѝ плуване. После се опомни и пое към далечния край на басейна, но движенията му съвсем не бяха перфектни.
Около час по-късно излезе от съблекалнята и установи, че Мишел го чака във фоайето с преметната през рамо раница и брезентова торбичка в ръка. Влажната ѝ коса беше прибрана под плетена шапка. Беше с джинси, яке "Норт Фейс" и шал, увит около шията.
Косата на Тайлър беше сресана назад. Дъното на дънките му беше увиснало, маратонките му бяха без връзки, а суичърът му беше с логото на гимназията. Той прекоси фоайето и отиде при нея.
– Заповядай – подаде му торбичката тя. – Ще приемеш ли да те закарам, или ще се прибереш по обичайния начин?
Тайлър явно беше притеснен от съотборниците си, които минаваха покрай тях. Кимна на неколцина и блъсна в рамото един хлапак, който оглеждаше стройната фигура на Мишел. Той безгласно подхвърли "Готино парче", а след това с нормален глас добави:
– Ще се видим утре, Тай.
Мишел го изчака да се отдалечи и попита:
– Тай ли ти казват?
– Само някои момчета – разсеяно отговори той .
– И тъй, какво избираш?
– Може ли да си вземем по чаша горещ шоколад? Водата беше ледена!
Мишел му връчи торбичката.
Отбиха се в близкия "Старбъкс", където тя поръча горещ шоколад за Тайлър и кафе лате за себе си. После се насочиха към лендкрузъра. Тайлър се настани на седалката и огледа купето.
Тя набързо събра пръснатите върху арматурното табло предмети и ги хвърли отзад. Тайлър се обърна да погледне внушителната купчина боклуци.
– Това там пушка ли е? – попита с разширени очи той.
– Да, но не е заредена. Вече втора година се каня да разчистя тази бъркотия.
– Това най-вероятно ще ти отнеме още две.
– Много ти благодаря, но забележките на партньора ми са повече от достатъчни.
– И тъй, какво искаш? – попита Тайлър.
– Мисля, че се досещаш.
– Не.
– След вчерашната ни среща в "Панера" ме спря един военен полицай, който ме обвини, че се опитвам да измъкна пари от теб.
– Не знаех.
– Но някой е разговарял с теб, нали?
Тайлър не отговори. Отпи глътка горещ шоколад и вдигна глава към небето.
– Май пак ще вали сняг – отбеляза Мишел и продължи да чака.
Изглеждаше толкова объркан, че ѝ дожаля още повече за него. Да не би пък майчинските ми инстинкти да са се събудили най-после, помисли си тя. От какво се страхуваше той?
Изминаха няколко километра в мълчание.
– Скоро ще пристигнем – подканящо подхвърли Мишел.
– Предупредиха ме да не разговарям с теб – отвърна Тайлър.
– Кой те предупреди?
– Военните.
– Били са с униформи?
– Не, бяха с костюми.
– Тогава как разбра, че са военни?
– Говореха за баща ми, който служеше в армията. Какви други могат да бъдат?
– Легитимираха ли се?
– Да. Размахаха някакви карти, но толкова бързо, че не видях какво пише на тях. Освен това не ме интересуваха.
– Мащехата ти там ли беше?
Тайлър кимна.
– Какво друго ти казаха?
– Че искате да се възползвате от мен. Нямало да откриете нищо повече от това, което са ми казали те.
– Имаш предвид смъртта на баща ти?
– Да.
– А ти какво им отговори?
– Ами… нищо не им отговорих.
– Друго?
– Предупредиха ни, че ще ни донесете неприятности. И може би нямало да получим това, което ни се полага. Обезщетение и други такива неща...
Мишел въздъхна и сбърчи вежди.
– Значи са се опитали да те преметнат. Изкарали са ни използвачи.
– Не искам нещата около татко да се объркат, Мишел.
– Ние също, повярвай ми. Ще ходиш ли в "Доувър", за да получиш тленните му останки?
Тайлър поклати глава.
– Защо?
– Заради другите неща, които ми казаха.
– Какви неща?
– Не искам да говорим за това.
– Стига, Тайлър. Ти сам реши, че мога да те откарам у дома. Значи искаш да разговаряме.
Изминаха още километър и половина в пълно мълчание,
– Казаха, че от татко не е останало нищо, което да се сложи в ковчег – промълви най-сетне момчето.
Мишел едва не изпусна волана от изненада и колата поднесе леко.
– Какво?! – извика тя. – Нали уж е бил застрелян?
– Бил е. Но някаква мина се взривила точно там, където паднал… Разкъсала го на парчета...
Тайлър покри с длан очите си и се разплака.
Мишел отби в някаква странична уличка, спря и му подаде няколко книжни кърпички. Той ги пое, без да я погледне. Искаше ѝ се да го прегърне, но прецени, че това ще го смути и ще изглежда повече от неловко при тези обстоятелства.
Тя остана неподвижно на мястото си. Гледаше как парата от предния капак бавно се разсейва в мрака.
– Благодаря – каза Тайлър.
Тя се обърна, машинално пое топката влажни кърпички от ръцете му и я метна на задната седалка.
– Защо мълча досега? – попита го. – Защо не ми сподели по-рано?
– Не знам – прошепна Тайлър.
– Какво каза Джийн за всичко това?
– Не каза много. Когато осъзна нещата, ревна толкова яко, че мъжете побързаха да си тръгнат.
– Много са състрадателни, няма що! Стоварват чука, а след това изчезват! Ти как реагира?
– Качих се в стаята си и заключих вратата.
Мишел протегна ръка и лекичко го докосна по рамото.
Той я погледна с благодарност.
– Защо беше толкова твърд в намеренията си да ни наемеш, Тайлър? – попита тя. – Вече знаеше, че баща ти е мъртъв и нищо не може да го върне. А подробностите за смъртта му не идват лесно от страна като Афганистан. Нямаше как аз и Шон да отлетим до там и да започнем разследване.
Той сви рамене, но не отговори.
– Трябва да има нещо, Тайлър. Ти си умен младеж. Не ми приличаш на човек, който взема решения, без да ги обмисли. – След като не получи отговор, тя попита: – Догодина ще караш ли Кати на училище с вашата кола?