Хесе поклати глава.
– Бил е в резерва, но се е готвел да заминава за Афганистан. Може би е искал да усъвършенства тези езици?
– Но не ни плащаше за това. Напротив, ние му плащахме заплата, за да ги учи.
Озадачен от изявлението ѝ, Шон се облегна назад.
– Откъде знаете?
– От Сю, една от счетоводителките ни, с която сме приятелки. Но тя ми каза и нещо друго – заплатите му са ни били възстановявани.
– От кого?
– От някакъв отдел в Министерството на отбраната. Не съм сигурна кой точно, защото са прекалено много. Но определено сме си получавали парите, които сме му плащали. Обучението на Уинго не ни е струвало нито цент. А и собственикът на нашата фирма не се слави с щедрост. Едва ли би плащал на служител, който не върши нищо.
– А вие някога разговаряли ли сте с Уинго за… за тази необичайна договорка?
– Бях предупредена да не го правя – отвърна Хесе. – Смятах Сам за приятел, защото прекарвахме много време заедно. Разказваше ми за сина си, а аз – за моето семейство. Един ден той просто не се появи. Бях много изненадана. Знаех, че ще замине за Афганистан, но не очаквах, че ще се случи толкова внезапно. Освен това нямах представа, че е бил в резерва.
– Всъщност е бил на редовна служба – каза Шон. – Лично аз съм убеден, че вие сте го подготвяли за специална мисия, за която са му трябвали тези езици.
– Специална мисия? – развълнувано прошепна тя. – Каква по-точно?
– Добър въпрос. За съжаление, не мога да ви отговоря.
– Казахте, че според вас Сам не е мъртъв. Но нали така писаха във вестниците?
– Да, но мисля, че не е мъртъв – отговори Шон и леко се приведе напред. – Това обаче не означава, че не е в опасност. Споменавал ли е пред вас нещо по-конкретно? Нещо, което може да ми помогне?
– Казваше, че се надява скоро да се пенсионира. Искаше да прекарва повече време с Тайлър.
– Друго?
– Ами… Малко преди да напусне ДТИ, каза нещо странно...
– Какво?
– Спомена, че скоро заминава за Афганистан, а аз го помолих да бъде предпазлив, защото не искам да бъде убит от снайперист или самоделна бомба. След това добавих, че ще се моля да се прибере жив и здрав.
– И той какво отвърна?
– Каза, че снайперистите и бомбите са последната му грижа.
– Какво е имал предвид? – замислено потърка брадичката си Шон. – Че очаква там да му се случи нещо още по-лошо?
– Предполагам – кимна Хесе, после сякаш се запита какво означава това "по-лошо" и лицето ѝ се разкриви от тревога. – Нима има нещо по-лошо от това да бъдеш взривен или разстрелян?!
– Може би има.
Шон зададе още няколко уточняващи въпроса и си тръгна. Хесе остана на мястото си, загледана в празната чаша пред себе си.
Телефонът му иззвъня още преди да стигне до колата. Беше Мишел, която му разказа за срещата си с Маккини.
– Един милиард евро? – скептично присви устни той. – По сегашния курс това са около милиард и триста милиона долара!
– Вярвам ти. Явно тази сума тежи две хиляди и двеста килограма, без да се брои контейнерът.
– А защо Маккини изведнъж решава да сподели тази информация с нас?
Шон седна зад волана, притисна телефона между рамото и ухото си и закопча предпазния колан.
– Защото се чувства изолиран. И защото не може да вярва на никого, включително и на своите.
– Въпреки това ми се струва странно, че човек на МВС ни подхвърля подобна информация. За такова нещо лесно биха могли да му изпържат задника.
– Няма спор – отвърна тя. – Бях изненадана не по-малко от теб.
– И докъде стигнахте в крайна сметка?
– Доникъде. Той просто си тръгна, а аз побързах да те набера.
– Стой там и ме чакай. Ще пристигна до четирийсет минути.
Шон запали двигателя и включи на скорост, без да поглежда в огледалото за обратно виждане.
Ако го беше направил, вероятно щеше да забележи червената точка, движеща се по челото му.
31.
Шон потегли, а Алън Грант отпусна пистолета си с лазерен мерник, монтиран върху релса "Пикатини".
Нещата не опираха до едно елементарно натискане на спусъка, въпреки че рано или късно щеше да се стигне и до това. Прибра оръжието в кобура под мишницата си и остана на място с работещ двигател. Трябваше му малко време, за да обмисли ситуацията.
Мери Хесе, служителка в ДТИ, работила доста време със Сам Уинго. Беше му преподавала езиците, които се говорят в Близкия изток. Кинг и Максуел нямаше какво да научат от нея, но имаше и други пътеки, които можеха да ги отведат някъде.
Включи на скорост и мерцедесът му напусна Шантили. Насочи се на запад, към подножието на Блу Ридж. Не след дълго напусна междущатската магистрала и пое по някакво шосе, а после се заизкачва по лъкатушещ селски път.
В крайна сметка стигна до тясна, покрита с чакъл алея и спря пред малка хижа, намираща се в доста окаяно състояние.
Слезе от колата и погледна часовника си. Наближаваше полунощ. Времето отдавна беше престанало да има значение за него. Беше забравил какво означава да работиш от девет до пет.
Отвори багажника и огледа жената, която лежеше вътре.
Китките и глезените ѝ бяха стегнати с пластмасови белезници, на очите ѝ имаше кърпа, а устата ѝ беше запечатана с тиксо. Тези предохранителни мерки вероятно бяха излишни, тъй като тя беше упоена. Но Грант беше предпазлив човек, защото беше осъзнал, че предпазливите живеят по-дълго.
Вдигна жената и я понесе към верандата; Остави я на пода и се зае с трите ключалки и алармената инсталация, свързана с генератор на пропан-бутан, който осигуряваше и осветлението. След това отново вдигна жената и я внесе вътре. Но съвсем не като младоженец, който прекрачва прага с булката на ръце.
Влезе в задната стая, която беше със затъмнен прозорец. В средата имаше метална маса. Той я положи върху нея, свали превръзката от очите ѝ и отстъпи назад. После спокойно съблече палтото си и разкопча кобура. Пистолетът само щеше да му пречи. Светна лампата и зачака.
Жената започваше да се връща в съзнание. Грант погледна часовника си и доволно кимна. Точно навреме.
Клепачите на Джийн Уинго леко потрепнаха, после се вдигнаха. Обърканото изражение на лицето ѝ изчезна в мига, в който извърна глава и го видя.
В очите ѝ проблесна страх.
Грант внимателно отлепи тиксото от устата ѝ.
– Какво правиш? – попита почти беззвучно тя и огледа стаята. – Защо си ме докарал тук?
– Да си поговорим.
– Дрогирал си ме и си ми сложил белезници, а сега лежа на някаква метална маса. Достатъчно беше да се обадиш, по дяволите!
Грант поклати глава. Самочувствието на жената бързо се завръщаше.
Тя направи опит да се надигне, но той нахлузи чифт тънки кожени ръкавици и я бутна обратно. За това не се изискваше никакво усилие, тъй като китките и глезените ѝ продължаваха да бъдат в белезници.
– Остави ме да стана, моля те!
– Не и преди да поговорим. Искам да знам всичко.
– Къде сме?
– На сигурно място – отвърна той и придърпа един стол към масата.
– Може ли поне да седна?
Той подпря гърба ѝ с ръка и ѝ помогна да заеме седнало положение.
В очите ѝ имаше тревога.
– Какво още искаш да знаеш? – попита Джийн. – Казах ти абсолютно всичко.
– Като за начало ще те попитам защо напусна къщата?
– Тайлър нае онези детективи и това ме изнерви.
– Напусна без разрешение. Щом си приела задачата, нямаш право да променяш правилата.
– Знам, Алън. Съжалявам. Но обстоятелствата се промениха и аз бях длъжна да се променя с тях. Тези частни детективи...
– Държах всичко под контрол, но твоето бягство усложни нещата. В момента Тайлър живее с Кинг и Максуел, а аз изгубих трима от хората си. Всичко това нямаше да се случи, ако беше по-общителна с момчето и не го беше зарязала в крайна сметка. Ако не беше събудила подозренията му, то нямаше да наеме никого. Просто щеше да приеме версията на армията и с това щеше да се приключи.
– Уинго му изпрати имейл.