Но това му се вика отърваване на косъм, рече си тя.
Момчето пред нея се подхлъзна и падна, ала бързо се изправи и отново се понесе напред. Но разстоянието помежду им намаля още повече.
Мишел стисна зъби и призова на помощ последните резерви на организма си, въпреки че изобщо не беше сигурна дали ги притежава. В резултат тялото ѝ се изстреля напред като снаряд, а протегнатите ѝ ръце успяха да се вкопчат в единия крак на момчето. То се просна по очи, а тя се извъртя странично и моментално скочи на крака. Дишаше тежко. Наведе се напред, като продължи да държи на мушка тийнейджъра, защото пистолетът все още беше в ръката му. После Мишел си отдъхна, защото един бърз поглед беше достатъчен да разбере, че това оръжие едва ли някога ще гръмне.
Момчето се претърколи, седна в калта и прегърна коленете си с две ръце.
– Коя си ти, по дяволите? Защо ме преследваш?
– А ти защо бягаш в тази буря, и то с пистолет в ръка? – контрира Мишел.
Момчето изглеждаше най-много на петнайсет. Мократа кестенява коса беше залепнала по лицето му, обсипано с лунички.
– Остави ме на мира! – изкрещя то, после започна да се надига.
Мишел се изправи. Делеше ги една крачка. Със своите метър и седемдесет и седем тя беше с десетина сантиметра по-висока от него. Но дългите му крака с големи стъпала подсказваха, че съвсем скоро ще я настигне и надмине по ръст.
– Как се казваш? – попита тя.
– Остави ме на мира! – повтори момчето и заотстъпва назад.
– Опитвам се да ти помогна. Партньорът ми за малко не те сгази на пътя.
– Партньорът ти?
Мишел реши, че в момента една малка лъжа ще ѝ свърши по-добра работа.
– Аз съм ченге.
– Ченге ли? – подозрително я изгледа момчето. – Покажи си документите.
Тя бръкна във вътрешния джоб на якето си и измъкна картата на частен детектив. Размаха я във въздуха, надявайки се, че в мрака изглежда като полицейски бадж.
– А сега ми обясни какво става. Може би ще мога да ти помогна.
То наведе глава. Слабичките му гърди напрегнато се повдигаха и отпускаха.
– Никой не може да ми помогне.
– Това е сериозно изявление – каза тя. – Нещата не могат да бъдат чак толкова зле.
– Виж какво – започна с потрепващи устни момчето. – Аз… Аз трябва да се прибера у дома.
– От там ли избяга?
Момчето кимна.
– А откъде взе този пистолет?
– Той е на татко.
Мишел отметна мокрия кичур от челото си.
– Ще те откараме. Само кажи къде.
– Не, ще се прибера пеша.
– Неразумно е в такава буря. Може да те блъсне кола или да те смачка падащо дърво. Две неща, които за малко не се случиха. Как се казваш?
Момчето не отговори.
– Аз съм Мишел – рече тя. – Мишел Максуел.
– Наистина ли си ченге?
– Бях. А след това и агент на Сикрет Сървис.
– Вярно ли?
Сега вече звучеше като истински тийнейджър. Едно изпълнено със страхопочитание хлапе.
– Аха – небрежно кимна тя. – В момента съм частен детектив, но понякога изпълнявам и функциите на ченге. И тъй, ще ми кажеш ли името си?
– Тайлър. Тайлър Уинго.
– Окей, Тайлър Уинго. Това е добро начало. А сега да се върнем при колата ми и...
Не успя да завърши изречението, тъй като Шон изскочи зад гърба на момчето, сграбчи го през кръста и ловко изби пистолета от ръката му.
Тайлър се отскубна и понечи да побегне, но пръстите на Шон навреме склещиха китката му. Беше метър и осемдесет и три и над деветдесет килограма, така че за него не беше проблем да удържи момчето.
– Пусни ме! – изпищя Тайлър.
– Всичко е наред, Шон – обади се Мишел. – Пусни го.
Шон неохотно разхлаби хватката си и се наведе да вдигне пистолета.
– Какво е това, по дяволите? – учудено попита той.
– Германски маузер – намръщено отвърна Тайлър.
– Но без спусък – уточни Мишел. – Видях това още на светлината на фаровете. Мисля, че е доста трудно да го използваш като оръжие, освен ако не замериш някого с него.
– Точно така – кимна Шон.
– Тайлър тъкмо се готвеше да ми обясни къде живее, за да можем да го закараме – добави тя.
– Тайлър? – вдигна вежди Шон.
– Тайлър Уинго – намусено каза момчето. – Внимавай да не повредиш пистолета на татко, защото е колекционерска рядкост.
– Това означава, че е глупаво да тичаш с него под дъжда – отвърна Шон и пъхна маузера под колана си.
– Ще ме закарате ли вкъщи? – попита Тайлър и погледна Мишел.
– Да – кимна тя. – А по пътя ще ни разправиш какво се е случило.
– Вече ти казах, че нищо не може да се направи.
– Прав си. Ако мълчиш, наистина не можем да ти помогнем.
– Няма ли да влезем в джипа? – обади се Шон. – Ако продължаваме да стоим тук, ще хванем пневмония. – Замълча заради поредната гръмотевица, после добави: – Освен ако не ни удари мълния...
Насочиха се към лендкрузъра, паркиран на банкета. В товарния отсек имаше няколко одеяла. Мишел взе три от тях и подаде едното на Тайлър.
– Благодаря – промърмори момчето и седна отзад заедно с Мишел.
– Накъде? – попита Шон.
Тайлър му обясни.
– Не познавам района – каза Шон. – В коя посока да карам?
Потеглиха и Тайлър започна да му дава указания. След няколко завоя излязоха на тясна задънена уличка с няколко къщи от двете страни.
– Коя от всичките? – попита Шон.
Момчето махна към първата вдясно. Всичките ѝ прозорци светеха.
Мишел и Шон се спогледаха. На алеята беше паркиран тъмнозелен форд с военни номера. От покритата веранда излязоха двама мъже с униформи, придружавани от жена.
– Защо са тук тези хора? – попита Шон.
– За да ми съобщят, че татко е убит в Афганистан – отвърна Тайлър.
5.
Жената се втурна към тях, без да обръща внимание на поройния дъжд. Подхлъзна се на мокрите стъпала, но успя да запази равновесие и продължи напред по подгизналата трева. От устата ѝ излиташе пара.
– Тайлър!
Беше дребна, не повече от метър и шейсет, но въпреки това сграбчи момчето в прегръдките си и го притисна с изненадваща сила.
– Слава богу, че си жив и здрав! – извика тя. – Слава богу!
Шон и Мишел не пропуснаха да отбележат безизразното изражение на Тайлър и бързината, с която се освободи от прегръдката.
– Престани! – каза момчето. – Той е мъртъв, значи преструвките са излишни!
Жената се закова на място. По лицето ѝ се стичаха две черни вадички грим, които дъждът бързо отмиваше. Изведнъж тя вдигна ръка и зашлеви тийнейджъра.
– По дяволите, Тайлър! – изкрещя тя. – Щях да умра от страх!
Мишел направи две крачки и застана между двамата.
– Стига, това не помага на никого!
– Кои сте вие? – изгледа я жената.
– Случайно се натъкнахме на вашия син и го докарахме у дома – отговори Шон. – Това е всичко.
Военните на верандата бяха облечени с парадни униформи и гледаха мрачно. Единият беше известяващ офицер, нагърбен с неблагодарната мисия да уведомява близките на загиналите за смъртта им. Другият беше армейски свещеник, чиято задача бе да ги подкрепя в този труден момент.
– Добре ли си? – попита Мишел и докосна рамото на Тайлър.
Той кимна, втренчил поглед в двамата военни под навеса. Гледаше ги така, сякаш са извънземни, дошли да го отвлекат.
– Ако имаш нужда от помощ, просто звънни – добави Мишел и му подаде визитна картичка, която извади от джоба на якето си.
Тайлър не отговори, но все пак прибра картичката в джоба на джинсите си и тръгна към верандата.
– Не исках да го удрям, но толкова се притесних – каза жената. – Благодаря, че го доведохте.
– Аз съм Шон Кинг – протегна ръка Шон. – А това е Мишел Максуел. Много съжаляваме за вашата загуба. Тези неща никога не са лесни, особено за децата.