– На никого не му е лесно. Аз съм Джийн Уинго, а Тайлър е мой доведен син.
Шон понечи да измъкне немския маузер от колана си, но леденият поглед на Мишел го спря.
– Още веднъж приемете нашите съболезнования, госпожо Уинго – забързано се намеси тя. – Останах с впечатлението, че Тайлър е добро момче. Ако имате нужда от нещо, просто ни се обадете.
– Благодаря, но армията ще се погрижи за нас. Тези хора току-що ни съобщиха, че имат специална програма за подпомагане семействата на загиналите. Още утре ще ни посетят техни представители.
– Това е добре – кимна Шон. – Сигурен съм, че ще ви бъдат от помощ.
– Колко време го нямаше Тайлър? – попита Мишел.
– Избяга преди около два часа – отвърна Джийн. – Нямах представа къде е отишъл и много се разтревожих за него.
– Разбирам – каза Мишел и се извърна към Тайлър, който ги наблюдаваше от верандата.
Двамата военни му говореха нещо, но той очевидно не ги слушаше.
– Много съжаляваме за загубата ви – повтори Шон и погледна Мишел. – Готова ли си да тръгваме? Нека оставим семейство Уинго на грижите на армията.
Мишел кимна, без да откъсва поглед от Тайлър. Извади една от визитките си и я размаха, за да му напомни да се обади. После двамата с Шон се качиха в колата си и потеглиха. Семейството и военните се мернаха за последен път в огледалото за обратно виждане, след което влязоха в къщата. Шон настъпи газта, а Мишел предпазливо се облегна назад.
– Боли, а? – попита той. – Ти си си виновна. Как можеш да гониш някого в такава буря? Със сигурност си натоварила всички мускули. Самият аз изплезих език, въпреки че пробягах два пъти по-малко разстояние, и то далеч по-бавно.
– Загинал при бойни действия – промълви тя.
– Да, гадна работа. Всеки убит американски войник ми тежи на съвестта.
– Тайлър и мащехата му очевидно не се погаждат – подхвърли Мишел.
– Заради шамара ли реши така? Той е избягал и я е разтревожил. Е, тя прекали малко, разбира се. Но това е огромен стрес и за двамата, така че не бива да я съдиш строго.
– Много се била разтревожила за него – промърмори Мишел. – Но когато изскочи навън да го удари след два часа отсъствие, дори не се беше намокрила. Ако детето ми побегне, ще хукна след него. Защо не го е направила? Страхувала се е, че ще стане вир-вода?
Шон понечи да отвърне нещо, но бързо се отказа.
– Не знам – промълви след известно време той. – Военните също бяха сухи, но преследването на избягало дете едва ли влиза в техните задължения. Не сме присъствали на срещата, нямаме представа как са се развили нещата. Може би тя го е търсила с колата.
– Ако беше така, пак щеше да е мокра. Те нямат гараж, нямат дори навес. А помниш ли какво ѝ каза Тайлър, когато я отблъсна – да престане да се преструва, тъй като баща му вече е мъртъв. В какъв смисъл да се преструва? Че е привързана към мъжа си?
– Може би. Но това не е наша работа.
– А защо е взел точно пистолета с колекционерска стойност?
– Не чу ли какво ти казах? Това не е наша работа.
– Просто не обичам нещата, които са лишени от смисъл.
– Ние не знаем нищо за това момче. Може би пистолетът е имал някакво значение за него. Може би е бил толкова шокиран от новината, че просто е грабнал първото нещо, което е попаднало пред очите му, преди да побегне. И защо ние с теб изобщо обсъждаме всичко това? Тайлър вече си е у дома, където му е мястото… – Той сведе очи към затъкнатото в колана му оръжие. – Мамка му! Това нещо все още е у мен! Защо ми попречи да го оставя?
– Така ще имаме повод да се върнем още утре.
– Защо да се връщаме, за бога?
– Защото искам да разбера какво става.
– Хванахме хлапето и го върнахме у дома. Това е достатъчно.
– Не те ли гложди любопитство?
– Не. Защо трябва да ме гложди?
– Видях го как гледа мащехата си, чух какво ѝ каза. Между тях няма топли чувства.
– Такъв е животът. Някои семейства се разпадат. Но това не е причина да се забъркваме в трагедиите на хората. В момента те се нуждаят единствено от подкрепата на роднините и приятелите си.
– Може би ние сме приятелите, от които се нуждае Тайлър.
– Стига вече! Защо го правиш, по дяволите?
– Какво правя?
– Бъркаш се в живота на хора, които дори не познаваме!
– Нима не го вършим постоянно като част от работата ни?
– От работата – да, но не и в този случай. Той няма нищо общо с нашите разследвания. Никой не ни е наел, Мишел.
– Въпреки всичко имам чувството, че познавам Тайлър – каза тя. – Или поне това, което преживява.
– Откъде накъде? Твоят баща все още е жив и здрав... – В следващия миг Шон замълча и стисна устни.
Бащата на Мишел наистина беше жив, но майка ѝ бе загинала от насилствена смърт. В началото тя подозираше именно баща си като извършител на това отвратително престъпление, най-вече заради спомените от детството си, които дълги години я измъчваха.
Един приятел на Шон, професионален психолог, се беше заел да ѝ помогне. В крайна сметка тя успя да преодолее травмите от детството си и се оправи. Разбира се, това не стана лесно и Шон дори не искаше да си помисли, че може да го преживее отново.
Почуквайки по волана в такт с дъжда, той извърна глава да я погледне. Мишел седеше неподвижно, вперила поглед пред себе си. Обзе го мъчителното чувство, че отново ще я загуби.
– Най-малкото, което можем да направим, е да върнем пистолета – тихо каза той и отметна кичур влажна коса от челото си. – Ще го направим още утре.
– Благодаря – каза Мишел.
Не след дълго стигнаха до апартамента ѝ, където Шон беше оставил колата си – лексъс кабрио. Лендкрузърът влезе в подземния гараж и той ѝ подаде ключовете.
– Ще се оправиш, нали?
– О, да. Една гореща вана и всичко ще бъде наред. А ти не забравяй да сложиш лед на коленете си.
– Гадно е да остаряваш.
– Ти не си стар.
– Все още не, но натам вървя – отвърна той, разклати ключовете на лексъса и добави: – Утре изкарай лодката и направи няколко дължини по Потомак, дори да е студено. Гребането винаги те ободрява.
– Престани да се тревожиш за мен, Шон. Няма опасност отново да превъртя.
– Ти никога не си превъртала – отчетливо изрече той.
– Но натам вървя – повтори думите му тя.
– Имаш ли нужда от компания тази вечер?
– Не, но благодаря, че попита.
– Сигурен съм, че Тайлър Уинго ще се оправи.
– Вероятно.
– Все пак ще отидем да върнем пистолета, пък да става каквото ще.
– Мерси за подигравката.
– Не ти се подигравам. Опитвам се да бъда дипломатичен.
– В такъв случай мерси за дипломатичността.
След тези думи Мишел се обърна и тръгна към асансьора.
Шон я изчака да влезе в кабината. Не би трябвало да се тревожи за нея. Със собствените си очи беше виждал как се справя с петима мъже наведнъж, без дори да се изпоти.
Но въпреки това я наблюдаваше и продължаваше да мисли за нейната безопасност. Може би в това се криеше същността на партньорството.
Влезе в колата си, запали мотора и потегли. Караше бавно, доста под разрешената скорост.
6.
Сам Уинго гледаше картата.
Първо, беше изгубил товара, а без малко не изгуби и живота си. Второ, бензинът на пикапа, който беше избрал, свърши насред Афганистан – на едно от онези места, където никой не би искал да остане без гориво.
Нямаше кой знае какъв избор. На север се простираха три държави, чиито имена завършваха на "стан", на запад беше Иран, а на югоизток се намираше Пакистан. Нито една от тях не предлагаше сигурен път за бягство. Да си американец тук може би беше по-добре, отколкото да си американец в Иран, а дори и в Пакистан. Но Уинго беше наясно къде иска да отиде – в Индия. Нещо почти невъзможно, тъй като за да стигне до там, трябваше да мине през една от държавите със "стан" и да прекоси западния край на Китай. Индия просто беше прекалено далече.