– Защо? – изгледа го Мишел. – Не можеш ли просто да го попиташ?
Вместо отговор Литълфийлд вдигна очи към тавана и сякаш забрави за съществуването им.
– Май ни изпраща телепатично послание – промърмори Шон.
– В такъв случай да видим дали ще можем да уловим сигнала – кимна Мишел, опря пръст в челото си и затвори очи. – Още малко, още малко… Ето го, пристигна! – След тези думи тя се наведе над Литълфийлд, сложи ръце на кръста си и изкрещя: – Как е възможно ФБР да изпусне едно шестнайсетгодишно хлапе, по дяволите?!
Литълфийлд най-сетне я погледна.
– Нямахме основания да вярваме, че ще направи опит да избяга.
– Да избяга от оперативното бюро? – възкликна Шон. – Направо не е за вярване!
– Как стана? – попита Мишел.
– Има ли значение? – промърмори Литълфийлд.
– Може би ще успеем да го открием.
Агентът се отпусна в стола си.
– Бил гладен. Поиска хотдог и къдрави картофки – от онези, които продават отсреща. Каза още, че иска да подиша малко чист въздух. Изпратих с него едно старо ченге. Тайлър го изчакал да вземе два хотдога и докато нашият човек плащал, хукнал през улицата между колите. След минута вече нямало и следа от него. Избягал адски бързо.
– Ами да. Той има дълги крака и е само на шестнайсет – отвърна Мишел. – Освен това е участник в училищния отбор по плуване, а това означава страхотна издръжливост. Но аз съм сигурна, че ти много добре знаеш всичко това, и се питам защо си изпратил да го пази някакъв дядка.
– Не беше арестуван, не беше и задържан – сви рамене Литълфийлд.
– Но ти отговаряш за неговата сигурност. Кой знае къде е сега. Може дори да са го убили.
– Добре де, признавам, че сбърках – мрачно промърмори агентът и вдигна глава да ги погледне. – А сега какво?
– Трябва да го открием, преди да са го открили други – отсече Шон. – Приемам, че вече сме свободни да си тръгнем.
– Да, поне за момента. Но ще се чувствам далеч по-сигурен, ако прикача към вас и един-двама агенти. Разбира се, в името на личната ви сигурност...
– Не се обиждай, но в Сикрет Сървис са ни научили как да се пазим – рече Мишел. – Положително ще се справим по-добре от твоите хора.
– За какво си говорихте с президента? – полюбопитства Литълфийлд.
– Повика ни, за да ни благодари лично за досегашната ни работа – отвърна Мишел.
– Стига глупости! Кажи какво искаше.
– Да направим нещо за него – отговори Шон. – А ние поискахме време за размисъл.
– Президентът ви моли за услуга, а вие ще размишлявате?! – смаяно го погледна агентът.
– И той реагира като теб – усмихна се Мишел. – Е, ние трябва да тръгваме. Пази се.
Тя сложи ръка върху топката на бравата и погледна Шон. Невидимото послание беше изпратено и прието.
– Готови сме да те информираме за разследването си, ако и ти правиш същото – небрежно подхвърли Шон.
– Знаеш, че не мога да ти обещая – въздъхна Литълфийлд.
– Е, в такъв случай и ние ще те държим на тъмно.
Тръгнаха си.
– Къде е отишъл Тайлър според теб? – попита Мишел, след като поеха по коридора.
– Предполагам, че е получил ново съобщение от баща си – отвърна Шон и измъкна телефона си, в който вече беше качил Джимейл акаунта на момчето. – Ето го – добави той, заковал поглед в дисплея. – За съжаление, не е кодирано.
– Защо за съжаление? По този начин ще можем да го прочетем и без помощта на Едгар.
– Така ли мислиш? – изгледа я Шон, а после ѝ подаде телефона.
Тя бързо прочете краткия имейл.
Довечера в десет на обичайното място.
– Обичайното място? – сбърчи вежди Мишел.
– Едно директно съобщение без конкретни указания е по-неразгадаемо и от шифър – отбеляза Шон. – Няма как да отгатнем къде се намира "обичайното" място.
– Напротив, има – отвърна тя и му подаде телефона. Той го пое машинално и забърза след нея.
Наложи се да вземат такси до дома на Шон, тъй като оперативното бюро, или по-скоро Литълфийлд, отказа да им осигури обратен транспорт.
Седнала отзад, Мишел нетърпеливо подканяше шофьора да натиска газта и да преминава на червено, рискувайки страничен сблъсък с колите, които не желаеха да им направят път.
– Принуждаваш човека да шофира като теб – отбеляза Шон.
– В общи линии, да – кимна тя.
– А защо бързаш толкова?
– Хрумна ми да поговорим с един човек.
– Кой е той?
– Единственият, който е в състояние да разгадае този имейл.
Стигнаха до дома на Шон и се насочиха директно към лендкрузъра на Мишел. Наложи му се да изрита встрани боклуците на пода, за да разчисти място за краката си. Част от тях изпопадаха на алеята при затръшването на вратата.
– Няма аз да мета – мрачно промърмори той.
– Браво, Шон. Радвам се, че вече си поумнял и не се правиш на голям чистник.
– Друго исках да кажа… – започна той, но не успя да довърши, тъй като тя включи на заден и машината се стрелна назад до края на алеята. Превключи, стъпи на газта и се понесе по шосето. Пръстите ѝ нетърпеливо почукваха по кормилото.
– Май наистина се опияняваш от всичко това – отбеляза той.
– От кое по-точно?
– От скоростта, опасността, безразсъдството.
– Това последното не го разбрах.
– Хайде, казвай! С кого си намислила да говорим?
– С Кати Бърнет. Израснали са заедно, близки са. Бас държа, че само тя може да ни каже къде се намира "обичайното" място, използвано от Тайлър и баща му.
– Много проницателно от твоя страна, Мишел.
– И аз мисля така. Но какво ще правим, ако предположението ни е правилно и наистина стигнем до Сам Уинго?
– В главата ми се въртят различни сценарии. Властите са го обявили за официално издирване, а от това следва, че задълженията ни са ясни.
– Нашите задължения никога не са ясни.
– И това е вярно – съгласи се той.
– И тъй, какво правим?
– Нямам конкретен отговор. Зависи какво ще ни разкаже Сам Уинго.
– Той е от специалните части, Шон. Избран за изпълнител на една свръхсекретна мисия, по време на която успява да оцелее сред купища трупове. Ясно е, че притежава невероятни умения. Ако нещата се развият зле...
– Ще се наложи да пипаме много внимателно.
– Страхувам се, че това няма да е достатъчно.
– Какво имаш предвид? – втренчено я погледна той.
– Може би ще се наложи да го убием, Шон – промълви тя. – Преди той да убие нас.
– Да го убием?! Ей така, пред сина му?
– Само в краен случай.
Шон извърна глава и се загледа встрани от пътя, по който караха със сто и двайсет километра в час.
46.
– Обичайното място? – озадачено промълви Кати Бърнет.
Стоеше на предната веранда, на крачка от Шон и Мишел.
Бяха стигнали до тук за рекордно кратко време. По пътя профучаха край един пътен полицаи, който понечи да тръгне след тях, но после се отказа. Може би защото се съмняваше, че ще успее да ги настигне.
– Точно така – кимна Мишел. – Обичайното място. Там, където Тайлър и баща му са ходили често заедно. Да си поговорят, да свършат нещо...
– Но защо не попитате самия Тайлър? – В гласа на момичето се долови леко подозрение.
– Информацията ще ни трябва за в бъдеще, Кати – намеси се Шон. – Просто правим досиета на участниците в конкретната операция, които включват любими места за срещи и още куп лични предпочитания. В момента тази работа не изглежда спешна, но на по-късен етап ще стане. Вършим я с единствената цел максимално да защитим Тайлър.
Мишел го стрелна с очи, но той не откъсваше поглед от лицето на Кати. Явно се надяваше, че момичето няма да започне да анализира тази лавина от думи, която не означаваше нищо.
– Ясно – колебливо кимна Кати. – Мисля, че ви разбирам.
Шон изпусна едва доловима въздишка на облекчение.
– Но нищо не ти идва наум, така ли? – небрежно подхвърли той.
– Когато бях у тях, май зърнах някакви въдици – направи опит да ѝ помогне Мишел. – В пералното помещение или в килера...