Маршал се усмихна, разтърка лицето си с длан и отпи глътка от наливната бира "Коорс", която си беше поръчал. Грант пиеше само вода. Тъстът му остави халбата на масата и лицето му стана сериозно.
– Следиш новините, нали? – подхвърли той.
– Случват се странни неща – кимна Грант. – Не мога да разбера как един милиард долара държавни пари изчезват в Афганистан заедно с някакъв боец от резерва.
Маршал се огледа наоколо, а после се приведе над масата.
– Всъщност парите са в евро.
– Така ли? Защо?
– Не мога да кажа.
– За какво са били предназначени тези пари, по дяволите? – попита Грант, после бързо добави: – Извинявай, това трябва да е поверително...
– Медиите вече са пълни със слухове, повечето от тях неприятни. Конспирация, закононарушения, злоупотреба със средства. И всичко това стига до високи места.
– А има ли някаква истина в тези слухове? – спокойно изрече Грант.
– Ще го кажа по друг начин, Алън. Не мога да се закълна, че в тях няма истина.
Още нищо не си видял, помисли си Грант и потупа ръката на тъста си.
– Ти отговаряш за снабдяването, Дан. Купуваш разни неща за армията, контролираш много пари. Нали няма да се забъркаш в нищо нередно?
Той наистина харесваше Дан Маршал, но това съвсем не означаваше, че няма да го пожертва в името на собствените си цели. На света нямаше жив човек, когото да харесва чак толкова много.
Маршал избърса лице със свободната си ръка. Направи го така, сякаш искаше да смъкне кожата си.
– Честно казано, тая работа е толкова дебела, че може да засмуче доста народ, Алън – въздъхна той.
Грант отдръпна ръката си.
– Съжалявам, Дан.
В известна степен наистина съжаляваше, но това беше всичко. Знаеше, че ще се стигне до тук, просто защото лично той беше вкарал тъста си в тази ситуация. Продължаваше обаче да се надява заради Лесли, че баща ѝ ще бъде пощаден.
Но моите майка и баща не бяха пощадени. Бяха толкова смазани и съсипани, че стигнаха до самоубийство. Единствените жертви. Въпреки че би трябвало да има много повече.
– Кажи ми нещо за онзи резервист Сам Уинго – подхвърли той. – Каква е неговата версия?
– Казва ли ти някой? – сви рамене Маршал. – Мръсникът просто изчезва заедно с парите на Чичо Сам.
– От интернет разбрах, че част от парите са били предназначени за мюсюлмански бунтовници. Но никъде не пише от коя държава са те.
– Четох публикациите – мрачно кимна Маршал.
– Някои хора би трябвало да са доста разтревожени.
– От малкото, което ми беше казано, разбрах, че дипломатическите канали са нажежени до червено. Все още нямам представа как са го надушили медиите. Операцията беше суперсекретна.
– Това е загадка и за мен – излъга Грант. – Но вярвам, че ако успеете да заловите Уинго, нещата бързо ще се оправят. Някакъв напредък в тази посока?
– Мисля, че има – отвърна Маршал. – По ред причини съм вътре в нещата – главно защото реномето ми зависи от крайния резултат. Уинго има син, казва се Тайлър. Жена му е починала, но той си взема друга… – Маршал отново се огледа и понижи глас. – На практика обаче женитбата е фиктивна.
– Какво говориш? – възкликна Грант, въпреки че твърде добре знаеше това.
– Една малка измама, нищо повече. Част от мисията на Уинго. Изчанчена, разбира се, но той просто не е искал момчето му да остане само. Но сега "съпругата" е изчезнала и никой не знае къде е.
Намира се в гроб насред нищото с прерязано гърло просто защото отказа да изпълнява спуснатите заповеди и направи опит да ме убие, отвърна мислено Грант, докато продължаваше да гледа любезно тъста си.
– После се появяват двама следователи, бог знае откъде – добави Маршал. – Шон Кинг и Мишел Максуел, бивши агенти на Сикрет Сървис, които продължават да си пъхат носа в тази работа, въпреки че бяха предупредени да не го правят.
– Но все още не разполагате със сведения за местонахождението на Сам Уинго, така ли?
– Предполагаме, че се е прибрал с частен или транспортен самолет. Със сигурност използва фалшиви документи за самоличност, за които никой не знае. От достигналите до мен рапорти имах възможност да се уверя, че е добър, много добър. Затова и са го избрали за мисията.
– Но може да е откраднал парите, нали така? – подхвърли Грант.
– Разбира се. Ако наистина ги е откраднал, вероятно се е върнал тук само за да прибере сина си и отново да изчезне. А може би вече го е направил – добави шепнешком Маршал. – Току-що получих имейл, че Тайлър Уинго е избягал от ФБР...
– Какво? – стреснато го погледна Грант.
– Федералните прибрали момчето и двамата следователи под претекста да ги закрилят след взривяването на някакъв мотел, който Кинг и Максуел са посетили. Не знам подробности, но може би вече си видял новината по телевизията. Случило се е в Южна Александрия.
– Да, видях нещо такова – кимна Грант. – Но се смята, че причината за експлозията е изтичане на газ.
– Аз не мисля така – поклати глава Маршал.
– А къде са Кинг и Максуел?
– Предполагам, че са предприели издирване на Тайлър. Може би се надяват, че чрез него ще стигнат до баща му.
Правилно предполагаш, помисли си Грант. Точно по тази причина съм им прикачил опашка.
Мишел никога не би планирала операцията по този начин – прибързано, без почти никаква подготовка и без анализ на предимствата и недостатъците. И най-важното – без план Б, в случай че нещата се прецакат. Укритието ѝ имаше няколко слаби места, всяко от които човек като Сам Уинго би засякъл от пръв поглед.
Тя се намираше на четири метра от земята, сред клоните на някакво дърво. Оптическият мерник на снайперската пушка описваше широки кръгове над терена под нея. Позицията на Шон беше малко по-нагоре, близо до предполагаемото място на срещата между баща и син. Която, разбира се, би могла да се окаже на коренно различно място, ако Сам Уинго бе имал предвид нещо друго в имейла си.
Шон контактуваше с Мишел чрез миниатюрна слушалка, свързана с радиостанцията на колана му. Тя имаше същото оборудване. И двамата се чувстваха така, все едно са се върнали в Сикрет Сървис. Може би защото днешната операция почти не се различаваше от охраната на ВИП персона, а Мишел беше твърдо решена да предотврати всякакви враждебни действия, насочени срещу Шон или Тайлър. Не беше сигурна единствено за Сам Уинго, когото не познаваше. Той би могъл да се отклони и в двете посоки, което означаваше, че има всички шансове да получи куршум в главата, и то пред очите на сина си.
Мишел погледна показалеца си, свит около спусъка. Запита се дали може да го направи, въпреки че знаеше отговора. Можеше и щеше да го направи. В момента задачата ѝ беше да охранява Шон, а това означаваше, че е готова да го защити и със собственото си тяло.
– Видях нещо – прозвуча в слушалката ѝ гласът на Шон. – Но за толкова кратко, че не успях да определя какво е.
– Къде?
Той продиктува координатите и тя светкавично извъртя оръжието си в указаната посока. И видя същото – неясна сянка, която се мяркаше между дърветата. Почти като призрак.
После го закова в кръстчето на оптическия си мерник.
– Това е Тайлър.
Значи все пак се бяха озовали на правилното място.
– А баща му?
– Все още не го виждам – отвърна Мишел след кратък оглед на района.
– Вероятно и той изучава обстановката.
– Това правя – внезапно обяви мъжки глас.
Шон понечи да се обърне.
– Недей! – предупреди го гласът и той замръзна на място.
– На десет метра вдясно от теб, скрит зад някакъв дъб – прошепна в ухото му гласът на Мишел. – Не мога да потвърдя дали е Уинго.
Шон кимна леко.
– Къде е партньорката ти? – попита гласът. – Искам я тук, при теб. Веднага!
– Защо, Сам? – попита Шон. – За да ни гръмнеш едновременно? – Последният въпрос беше зададен с преднамерено висок глас.
– Кой си ти? – попита Уинго и надникна предпазливо иззад дървото.
– Човек, който се опитва да помогне на сина ти – отвърна Шон и отново повиши тон: – Нали така, Тайлър?