– Останеш ли тук, ще умреш – хладно рече Мишел.
Карлтън не отговори.
– Да тръгваме, Мишел – надигна се няколко секунди по-късно Шон. – Тук само си губим времето.
– Можеш да заведеш коня до водата, но не можеш да го накараш да пие – въздъхна Мишел и се изправи. – Съжалявам, Джордж. Не знам какво да ти кажа. Направи си застраховка живот и уведоми близките си да чакат пари. Не забравяй и застраховката на къщата, защото, когато дойдат и я изгорят заедно с теб...
След тези думи двамата се насочиха към вратата.
– Къде да отида?! – изкрещя Карлтън.
– А къде искаш да отидеш? – обърна се да го погледне Шон.
Човекът се замисли за момент.
– Винаги съм мечтал да разгледам Операта на Сидни – промърмори той.
– Добър избор – кимна Шон.
– Отличен! – добави Мишел.
– Флашката – каза Шон и му посочи бюрото.
Карлтън отвори едно от чекмеджетата, откри флашка и я включи в слота на компютъра.
– Ще ме закарате ли до летището? – попита той. – Мога да си купя билет онлайн и да си събера багажа за нула време.
– Защо не? – сви рамене Шон.
– Имаш ли оръжие? – изгледа го Карлтън.
– Защо ми е оръжие, когато имам нея? – махна към партньорката си Шон. – Но отговорът на въпроса ти е: да, имам оръжие.
Карлтън прехвърли имейлите на външната памет, измъкна я от слота и му я подаде.
После го закараха на летището.
– Желая ти късмет – рече Шон.
– Мисля, че на теб ще ти трябва повече – отвърна Карлтън и потъна в тълпата пътници на "Дълес".
– Мислиш ли, че Едгар ще успее да проследи имейлите обратно до подателя? – попита Мишел, след като потеглиха по обратния път.
– Ако той не успее, не виждам кой друг. Съвсем скоро ще разполагаме с айпи адреса и останалите глупости, които не разбирам. Разбира се, те ще са направили всичко възможно да прикрият следите си, но Едгар ще намери начин да открие нещо.
– Или по-скоро някой – поправи го тя.
– Пътуването до Нова Зеландия ми се струва все по-скорошно – подхвърли Шон.
– И на мен – кимна Мишел.
Телефонът му иззвъня. Той го включи, послуша малко, а после благодари и затвори. Колата пое в друга посока.
– Какво става? – попита Мишел, докато той увеличаваше скоростта.
– Дейна се е върнала в съзнание и иска да говори с мен.
– Странно, че от болницата те уведомяват – отбеляза партньорката му. – Ти не си роднина.
– Не се обадиха от болницата. Беше съпругът ѝ. Той също иска да говори с нас.
58.
Съпругът на Дейна, генерал Къртис Браун, стоеше в ъгъла на стаята заедно с Мишел. Седнал на стол до леглото, Шон разговаряше с Дейна – замаяна, изпитваща болки, но жива. На няколко пъти тя дори се усмихна, макар че примижаваше от усилието.
– Трябваше да те послушам, Шон – промълви тя. – Трябваше да се махна от онзи мол.
– А защо не го направи?
– Вероятно по силата на стари навици. "Умирай трудно", помниш ли? Не исках да пострадаш. Слава богу, че изглеждаш добре. А как е Мишел?
– Ето я там, в компанията на генерала. В отлична форма, като добре настроена цигулка.
– Радвам се – прошепна немощно Дейна.
– Трябва да почиваш – каза той.
– А онези мъже? – попита тя и стисна ръката му.
– Вече не представляват заплаха.
– Още ли не си успял да разгадаеш ребуса?
– И това ще стане скоро – излъга той и погледна към генерала, – Знам, че съпругът ти е непрекъснато до теб. Струва ми се, че този път бракът ти е много успешен. Вие двамата просто сте родени един за друг.
Тя се усмихна, а Браун смутено наведе глава. Мишел окуражително го потупа по рамото.
– Чувствам се добре, но съм много уморена – прошепна Дейна.
– Това е от морфина. Наслаждавай му се, докато ти го дават безплатно.
Ръката ѝ се отпусна, а клепачите ѝ се затвориха.
Шан стана и се присъедини към Браун и Мишел.
– Лекарите са на мнение, че ще се оправи напълно, но ѝ трябва време – информира го генералът.
– Това е чудесна новина!
Браун го стрелна с поглед, после отмести очи.
– Онази работа, за която вече говорихме… – подхвърли той.
– Откри ли нещо? – попита Шон.
– По-добре да отскочим до кафенето, ако имате време.
– Разполагаме с всичкото време на света – отвърна Шон.
Взеха си кафе и заеха една от най-отдалечените маси.
Браун изсипа пакетче захар в чашата си и бавно го разбърка.
– Пентагонът мълчи като риба по нашия въпрос – каза той.
– Така чухме и ние – кимна Шон.
– Но изтичането на информация продължава.
– Вероятно имаш предвид слуховете, че се опитваме да свалим иранския режим чрез доставки на опиум, а средствата от продажбите ще отидат за покупка на оръжие – подхвърли Мишел.
– Значи сте прочели?
– Да, на сайта на някакъв блогър.
– Този блогър ще си има сериозни неприятности – изръмжа генералът.
– О, той отлично го знае.
– Свободата на словото е едно, но никой не може безнаказано да публикува откраднати тайни, касаещи националната сигурност!
– Значи това за Иран е вярно?
Браун отпи глътка кафе.
– Хората са потресени, като гледат касапницата в Сирия, но не виждат какво се случва в Иран и Северна Корея. Тези страни са прекъснали всякакви контакти с външния свят и продължават да тероризират собственото си население. Труповете буквално задръстват улиците.
– Значи удряме първо Иран, а след това и Северна Корея? Но аз не съм чувал в Корея да има вътрешна опозиция...
– Има, и то доста внушителна. Повечето дисиденти са прогонени в Южна Корея, но са готови да се върнат обратно и да продължат борбата си срещу режима. Иран трябваше да бъде тест, а при успех схемата щеше да бъде приложена и в Северна Корея.
– Доста сложна схема – каза Мишел. – Но един милиард евро няма да стигнат за свалянето на цяло правителство.
– Не е нужно да го свалят, а само да го разклатят. Защото, ако Иран или Северна Корея усетят, че са уязвими отвътре, те най-вероятно ще намалят реториката, ще седнат на масата за преговори и ще започнат да се държат като възрастни хора. Както ти сама каза, схемата е доста сложна, а икономическите санкции и външната заплаха не работят. По тази причина ние предпочитаме да наричаме ситуацията "евтина война". – Браун мрачно поклати глава и добави: – Не мога да повярвам, че ви казвам всичко това. Тук става въпрос за изключително секретна информация, с която самият аз се сдобих съвсем наскоро. Ако се разчуе, че съм я споделил с вас, положително ще бъда изправен пред военен съд!
– Бъди сигурен, че никой няма да я чуе от нас, Къртис – увери го Шон.
– За което съм ви благодарен – кимна генералът.
– А Сам Уинго?
– Пентагонът го смята за предател.
– Но той не е – каза твърдо Шон.
– Откъде знаеш?
Преди да отговори, Шон хвърли кос поглед към Мишел.
– Срещнахме се с него. Някакви хора ни нападнаха и той спаси живота на Мишел.
– Какво?! Къде? Какви хора?
– Вероятно от същата група, която стреля по Дейна. Но Уинго твърдо е бил натопен.
– Значи работите с него, така ли?
– Опитваме се, но както можеш да предположиш, той не е особено доверчив.
– А синът му?
– С него е. Но ще те помоля да запазиш тази информация за себе си.
– Длъжен съм, дори и да не искам. Ако призная това, ще трябва да им кажа и че съм се срещал с вас, и това ще бъде краят за мен. – Браун отпи още една глътка кафе и попита: – А парите?
– Няма ги.
– Той знае ли кой го е насадил?
– Има известни идеи, в момента се опитва да ги проверява.
– Допуска ли, че става въпрос за вътрешна работа? Вие споменахте, че информацията изтича от собствения ми офис, и аз си направих труда да проверя. Няма такова нещо, Шон. И няма как да има.
– Започвам да си мисля, че изтичането става от друго място – въздъхна Шон. – Знаеш ли нещо за "Херон Еър Сървис" или "Виста Трейдинг", и двете със седалище във Вашингтон?