Поканиха ги в зала "Рузвелт" и ги помолиха да почакат.
Шон пристъпи към окачените по стените прочути картини.
– Разпозна ли някой от охраната? – попита Мишел.
– Не – поклати глава той. – Оттогава изтече доста вода и някогашните ми колеги отдавна са преместени на други служби. А ти?
– Жената пред болницата ми се стори позната, но не ѝ помня името.
– Завидя ли ѝ?
– Да. То си е за завиждане.
– С мен си на пълно работно време.
– Това не променя отговора ми.
– Много ти благодаря.
Вратата се отвори. Появи се водещият агент, следван от президента Коул и останалите членове на охраната. Шон и Мишел станаха на крака и изчакаха държавният глава да заеме мястото си на масата.
– Блогър, а? – подхвърли Коул и огледа внимателно лицата им.
– Да, сър.
– Какво знаете за него?
Шон забави отговора си, опитвайки се да анализира въпроса в дълбочина.
– Джордж Карлтън, независим, необвързан с официални агенции.
– Отскочихте да си поприказвате с него, нали?
– А вашите хора са ни следили – констатира Мишел.
– Не, но са наблюдавали дома на Карлтън. Вашата поява там е една от причините за днешната ни среща.
Състарил се е с десет години от последния ни разговор в Кемп Дейвид, помисли си Шон. Защото това може да се окаже неговият "Уотъргейт".
– Изненадан съм, че федералните не са го посетили досега – рече на глас той.
– Свободата на словото трябва да се зачита. Не съм и помислял да цензурирам медиите, четвъртата власт – отвърна Коул. – Получавам достатъчно обвинения и без да раздухвам този огън. Но вие не сте държавни служители и можете да направите това, което ние не можем.
– И после да го споделим с вас? – каза Мишел.
Шон ѝ хвърли нервен поглед, но си замълча.
– Такава е предварителната ни уговорка, нали? – погледна я президентът. – да работим заедно по случая, като на първо място беше задачата да открием Сам Уинго, използвайки контактите ви със сина му.
Шон отново погледна Мишел.
– Ако случайно сте решили да покриете своите приятели от Хувър Билдинг, то аз вече знам, че са изпуснали момчето – добави Коул.
– Не си спомням да имаме приятели в Хувър Билдинг, сър – отвърна Мишел.
– Ако всичко завърши благополучно, няма да имам претенции към никого – сви рамене Коул.
– Много мило от ваша страна – промърмори Шон, но изражението на лицето му не се връзваше с тези думи.
Президентът не го забеляза или просто не му обърна внимание.
Шон изчака за миг и каза:
– Значи Иран, така ли? Там ли отиваме?
– Не е толкова просто.
– Пари за оръжие, което е предназначено за ирански бунтовници. Следващият в списъка – Северна Корея.
– Кой ви каза подобно нещо?
– Ние сме частни следователи, сър. Длъжни сме да държим в тайна своите източници.
– Включително и вас – добави Мишел.
– Казахте, че не е толкова просто – подхвърли Шон. – Ще ни просветлите ли?
– Защо да го правя?
– Ако искаме да постигнем напредък, трябва да имаме представа от общата картина, господин президент.
Коул внимателно го огледа и се облегна на дивана.
– Според твърденията в онзи глупав блог изчезналите пари е трябвало да бъдат използвани за закупуване на маково семе, от което по-късно да се произведе хероин. Това не е съвсем така, разбира се. Подобна суровина никога нямаше да бъде използвана за производство на дрога, поне не от нас.
– Но тези евро все пак е трябвало да бъдат изпрани, нали? – подхвърли Шон. – И то преди да се използват по предназначение.
Коул кимна.
– Закупената суровина щеше да премине през ръцете на трета страна.
– Нека позная – рече Шон. – Международни търговци на оръжие?
– Полученото срещу нея оръжие щеше да бъде прехвърлено на иранска територия.
– Но какво общо с дрогата може да има един търговец на оръжие?
– Вече споменах, че ние няма да използваме въпросното маково семе за производство на хероин. Не мога да отговарям за другите.
– Ще разрешите ли да бъда откровен, господин президент? – попита Шон.
– Предвид факта, че вече не сте служител на Сикрет Сървис, можете да бъдете откровен, когато пожелаете.
– Авторът на този план, който и да е той, трябва да бъде уволнен, сър.
– Пълен кретенизъм – добави Мишел. – С толкова много дупки, че няма как да не се издъни.
Коул почервеня, но успя да се овладее.
– Преди два дни приех оставката на въпросния човек – поясни той. – Не че има значение, защото отговорността е изцяло моя.
В стаята настъпи тишина.
– Къде е блогърът? – попита след известно време Коул.
– Извън играта е – отвърна Шон. – Освен това не познава източника си.
– Вярвате ли му?
– Умея да разпознавам страха в очите на събеседниците си. Този човек не е имал понятие с какво се е заловил. Просто е търсел поредната сензация.
– А вие имате ли някаква идея кой може да бъде източникът?
– Работим по въпроса.
– Ако нещата опираха до имейли, моите хора можеха да стигнат до него, но...
– Да, хлъзгав терен е – обади се Мишел. – Свободата на словото. Четвъртата власт...
– Точно така. Човек може да оцелее след един скандал, но прикриването му е непростимо.
– В такъв случай нека продължаваме да си вършим работата, господин президент – каза Шон.
– Можете ли да откриете Сам Уинго?
– Вярвам, че да.
– Мислите ли, че е забъркан в кражбата?
– Според нас са го натопили.
– Кой го е натопил?
– Все още не е ясно. Но имаме известни подозрения и ги проверяваме.
– В такъв случай вървете да си вършите работата – рече президентът и се изправи. – Вече ме чакат за поредната среща.
Шон и Мишел моментално станаха.
– Благодаря, сър – каза Шон.
– Обадете се, ако имате нужда от помощ. Не мога да зарежа всичко, но това все пак е приоритет за мен.
– Разбрано.
Шон и Мишел изчакаха отдалечаването на президента и хората от охраната му, кои го го бяха заобиколили от всички страни, а след това поеха по коридора.
Минута по-късно вече бяха навън, където чакаше кортежът начело с президентската лимузина, известна като Звяра. Двигателят ѝ тихо боботеше. Пътната полиция вече беше блокирала всички улици, по които щеше да мине кавалкадата. Звяра не спираше нито на червено, нито пред каквито и да било други препятствия.
Президентът извърна глава към тях миг преди вратата да се затвори.
– Разчитам на вас! – каза той.
Кортежът потегли.
Мишел проследи с носталгичен поглед дългата редица лимузини, която мина покрай нея.
– Впечатляващо, нали? – промърмори Шон.
– Аха.
– Насам – обади се агентът на Сикрет Сървис, който ги придружаваше.
Не след дълго ги свалиха пред болницата, където бяха оставили колата си.
Забелязал помръкналото лице на партньорката си, Шон каза:
– Това е твоето минало, Мишел. А човек не може да живее с миналото си.
– Разбира се, че може – отвърна тя. – Особено ако не е очарован от бъдещето си.
61.
– Негов тъст? – каза Шон.
Двамата с Мишел седяха срещу Едгар Рой във фермата му, намираща се западно от Вашингтон. Селската къща изглеждаше странно поради контраста между грубоватите стари мебели и лъскавата компютърна техника.
Есемесът на Едгар бе пристигнал, докато се прибираха от болницата. В него пишеше, че има новини, и те моментално потеглиха към дома му.
Компютърният гений се беше настанил зад бюрото си, което представляваше голямо правоъгълно парче шперплат, подпряно на четири дърводелски магарета. То беше задръстено от три монитора с гигантски размери, залепени плътно един до друг.
– Да – кимна Едгар, който изглеждаше някак разочарован от себе си. – Дан Маршал е тъст на Алън Грант.
– Тъст? – възкликна отново Шон.
– Това е истината. Алън Грант се е оженил за Лесли Маршал преди девет години. Имат три деца, а самият Маршал е вдовец. Преди две години съпругата му Маги е починала от рак. – Той помълча малко и добави: – Съжалявам, че не открих тази връзка по-рано… Не мога да повярвам, че съм я пропуснал.