– Хакнал си Данъчната служба? – вдигна вежди Мишел. – Това не е ли забранено?
– Не съвсем. Разполагам с достатъчно пълномощия да проверявам каквото си пожелая. Националната сигурност е общовалиден пропуск. Просто използвах тази привилегия да свърша малко и от вашата работа...
– А пък ние се сдобихме с това – каза Шон и му подаде флашката, която извади от джоба си.
– Какво има на нея? – попита Едгар и бързо я вкара в слота.
– Имейлите от източника на блогъра. Надяваме се, че ще откриеш откъде са изпратени. Предполагам, че са взети съответните мерки за прикритие, но държим да стигнеш до изпращача – разбира се, ако това е възможно.
Едгар започна да чука по клавиатурата с бързината, с която очите му се местеха по монитора.
– Обичайните протоколи не действат – обяви той.
– Как разбра? – попита Мишел.
– Вече ги пробвах – отвърна лаконично Едгар.
Шон и Мишел се спогледаха.
– Според мен мозъчните му клетки не намаляват, а се увеличават всеки ден – прошепна Шон. – Може би взема от моите чрез осмоза или дявол знае какво...
– А ти знаеш ли какво е осмоза? – просъска в отговор тя.
– Знаех, докато бях в гимназията – прошепна той, извърна се към Едгар и вече с нормален глас подхвърли: – Ако успееш, ще ни уведомиш веднага, нали?
Малко по-късно си тръгнаха.
– Защо винаги се чувствам като глупак в негова компания? – оплака се Шон.
– Защото в сравнение с него сме точно такива.
Тя изведнъж се закова на място и Шон се блъсна в нея.
– Какво става, по дяволите?… – започна той, но в следващия миг проследи погледа ѝ и замръзна.
Изправен на тротоара на няколко крачки от тях, Сам Уинго ги гледаше втренчено.
62.
– Теб човек трудно може да те открие – подхвърли Шон.
– Ето ме, тук съм – направи крачка напред Уинго.
– Виждам. Но как стана така, че си именно тук?
– Проследих ви. Но бъдете спокойни, нямате друга опашка.
– След като не сме те забелязали, значи си добър – кимна Шон. – Откъде ни проследи?
– От болницата. Тайлър ми каза за приятелката ти и аз организирах малката си засада именно там. Сикрет Сървис ли ви докараха?
– Да.
– Къде бяхте?
– Това е поверително.
Мишел огледа пространството зад Уинго.
– Къде е Тайлър?
– На сигурно място. Трябваше да проверя още някои неща, преди да го изведа от там.
– Тоест да се довериш на нас, нали?
– Нуждая се от помощ – призна Уинго. – Не ми се случва често, но Тайлър е на мнение, че вие сте чисти. По тази причина и аз мисля така.
– А как ще реагираш, ако ти кажа, че все още не знаем дали да ти вярваме? – попита Шон.
– Предполагам, че ще ви разбера.
– Проверихме записите на охранителните камери на летището – обади се Мишел. – Видяхме те да тръгваш след един служител на "Херон Еър Сървис", който те отведе в седалището на "Виста Трейдинг".
Шон се огледа нервно.
– Чувствам се гол тук – промърмори той. – Защо не се преместим на друго място, за предпочитане с четири стени и врата, която се заключва?
Мишел разклати връзката с ключовете си и се усмихна на Уинго:
– Надявам се да не изоставаш.
Насочиха се към мотела, където бяха отседнали двамата партньори. Влязоха в стаята на Шон, който се настани на близкия стол, а Мишел – на леглото. Уинго остана прав до вратата.
– Слушаме те – обади се Шон.
– Повечето вече ви е известно.
– Но не и най-интересното – отвърна Мишел.
– Гледах новините, в които се споменава за Иран.
– Ти беше ли наясно, че това е част от мисията?
Уинго кимна.
– И как се чувстваше? – попита Мишел.
– Никак – сви рамене Уинго. – В работата на войника няма място за чувства. Освен това пожелах доброволно да се включа в нея и единствената ми грижа беше да я завърша успешно.
– Но не успя – констатира с равен глас Шон.
– Не е нужно да ми го напомняш! – враждебно го изгледа Уинго.
– "Виста"? – подхвърли Шон.
– Не знам много за тях. Тайлър намери някакъв сайт в Гугъл, но в него няма нищо.
– Може би все пак имат някаква връзка с "Херон Еър Сървис" – отбеляза Мишел.
– Връзката е човекът, когото проследих от "Херон" до "Виста" – кимна Уинго.
– А с какво привлече вниманието ти той?
– Беше в групата, която ме нападна в Афганистан. Помислих си, че една частна компания за товарни превози е много удобна за пренасяне на пари, особено ако теглото им надхвърля два тона. Освен това получих информация от един приятел в чужбина, според която "Херон" е участник в операцията. В общи линии това ме накара да им обърна внимание.
– Президентът на "Виста Трейдинг" се казва Алън Грант. Познаваш ли го?
– Не. Какъв е интересът му към всичко това?
– Вероятно личен, пробуден преди няколко десетилетия – отвърна Мишел.
На лицето на Уинго се изписа объркване.
– Това е дълга история – поясни Шон. – Но Грант може би търси лично отмъщение, което да осъществи, като използва този милиард.
– Ясно – бавно кимна Уинго. – Имате ли доказателства?
– Никакви – отвърна Мишел.
– А знаете ли каква е крайната му цел?
– Не – отвърна Шон. – Но ако тази цел изисква кражбата на един милиард евро и открити обвинения срещу САЩ, които могат да доведат до война или нови терористични атаки с много човешки жертви, човек не бива да я приема леко...
– Но как да ги спрем, каквото и да са намислили? – попита Уинго.
– Ако източникът на информацията за изчезналите пари и заговора за сваляне на иранското правителство е Грант или негов колега, това ни дава право да се обърнем към официалните власти. А те вече ще решат как и кога да нанесат решителния удар.
– Но откъде Грант може да е разбрал за парите?
– Току-що научихме, че Дан Маршал му е тъст.
– Заместник-министър Маршал? – възкликна Уинго.
– Същият.
– Знам със сигурност, че той е сред посветените в тайната мисия – каза Уинго. – Мислите, че работи с Грант, така ли?
– Нямам представа – рече Шон.
– А какво ще правим междувременно? Ще седим и ще чакаме да се случи нещо?
– Лично аз не обичам да чакам – промърмори Мишел.
– Тя е от момичетата, които първо сритват задници, а после мислят как да поемат отговорността – поясни Шон, с което си навлече отровен поглед от страна на партньорката си.
– Точно такива хора харесвам – одобрително се усмихна Уинго.
– Благодаря, че ми спаси живота в деня, когато се запознахме – усмихна му се в отговор тя. – Изобщо не бях забелязала онзи тип на дървото...
– Ръцете ти бяха заети – каза Уинго. – А според мен и ти спаси моя.
– Да оставим за по-късно взаимното потупване по раменете – нетърпеливо се намеси Шон. – Добре е да помислим за план, с който да извадим на светло Грант и да разберем намеренията му.
Телефонът на Уинго изпиука.
– Есемес от Тайлър – каза той и сведе очи към дисплея. – По дяволите!
– Какво има?
Вместо отговор Уинго набра кратко съобщение и натисна бутона за изпращане.
– Хайде! – изръмжа той. – Вдигни проклетия телефон!
Няколко секунди по-късно апаратът премина в режим гласова поща.
– Не мърдай от там, тръгваме! – каза в скоропоговорка Уинго. – Чакай ни да се появим, без да правиш нищо, ясно?
Остави телефона и вдигна глава.
– Какво става? – попита Шон.
– Обадила му се Кати Бърнет с молба веднага да се видят в мола "Тайсънс".
– Защо? – попита Мишел.
– Била посетена от агенти на ЦРУ, които настоявали да разговарят с мен.
– Защо са се обърнали към Кати?
– Не знам.
– Може би не са били агенти на ЦРУ – подхвърли Шон.
– Вероятно.
– Но ти казваш, че тя е разговаряла с Тайлър. Как му се е сторила? Притеснена? Уплашена?
– В есемеса му не се споменава нищо подобно.
– Мислиш ли, че вече е тръгнал за срещата с нея? – попита Шон.
– Страхувам се, че да – отвърна Уинго, очевидно успял да се овладее. После очите му се сведоха към дисплея. – По дяволите! Все още не е получил проклетото съобщение! Скапана машинка!
– И ние имаме проблеми с покритието в този район – рече Мишел.
– Но ти му остави съобщение и на гласовата поща. Нали? – попита Шон.
– Тайлър не обича да си включва звука – въздъхна Уинго. – Може би изобщо не е разбрал, че съм го търсил.
Юмрукът му гневно се стовари върху стената.
– Защо хлапетата престанаха да търсят родителите си? Защо не си вдигат телефоните, а предпочитат шибаните есемеси?
– Къде точно е срещата им в "Тайсънс"? – попита Мишел.
– В "Старбъкс", срещу книжарница "Барнс и Ноубъл".
– Да вървим.
Тримата бързо напуснаха мотелската стая.