Една ръка легна на рамото му и той светкавично се обърна. Пред него стоеше униформен полицай.
– Тайлър Уинго? – попита той.
– Аз… Аз съм – заекна Тайлър.
– Трябва да дойдеш с мен, синко.
– Защо?
Зад него се появи мъж в цивилен костюм, който тикна картата си под носа му.
– ФБР. Специален агент Мартин. Налага се да дойдете с нас, господин Уинго. Ще ви разпитаме във Вашингтонското оперативно бюро.
– За какво?
– Разбира се, че за баща ви, господин Уинго – изгледа го с лека изненада цивилният. – За какво друго? Да не би да ръководите някоя мрежа за разпространение на дрога?
– Не. Но имам среща пред "Старбъкс"...
– Ние знаем за госпожица Бърнет. Вече сме я прибрали на сигурно място. Тя има големи неприятности, господин Уинго. Знаете ли какво означава съучастник в престъпление постфактум?
Тайлър изпита чувството, че всеки миг ще повърне.
– Н-не… Лошо ли е?
– Зависи. Може да стане много лошо. А сега да вървим.
Пред мола ги чакаше черен джип със затъмнени стъкла, който потегли в момента, в който тримата се качиха.
Телефонът на Тайлър започна да вибрира в джоба му. Есемесът на баща му най-после си беше пробил път във виртуалното пространство, но той нямаше как да му отговори. Същото се отнасяше и за гласовата поща, до която беше прибягнал Сам Уинго.
Трийсет минути по-късно Шон, Мишел и Уинго се втурнаха в мола.
– Чакайте! – вдигна ръка Мишел. – да го направим като хората! Може би са използвали Тайлър като примамка за теб, Сам. И сега ни дебнат отнякъде.
– В претъпкан с хора мол? – възрази Уинго.
– Веднъж вече го направиха с нас – каза Шон. – На тези типове изобщо не им пука къде стрелят по теб и кой може да пострада.
Разпръснаха се и поеха към входа на "Старбъкс" – заведението, споменато в есемеса. Само няколко секунди им бяха достатъчни да се уверят, че никой от тийнейджърите не е там.
– Вече са ги пипнали – мрачно промълви Уинго.
– Все още не сме сигурни – каза Мишел.
– Сигурни сме и още как! – Уинго се опря на близката стена и похлупи с длан очите си. – Хванаха детето ми, да ги вземат мътните!
– Ще си го върнем, Сам – рече Шон и сложи ръка на рамото му. – Просто трябва да запазим спокойствие и да решим как.
– Не мога да мисля! Не и когато Тайлър е...
– Те точно това очакват от нас – прекъсна го Мишел.
– Нека продължим дискусията по-далече от това място – предложи Шон.
Върнаха се на паркинга и се качиха в джипа на Мишел. Шон зае пасажерската седалка и се обърна към Уинго, който седна отзад.
– Ако наистина са прибрали Тайлър, всеки момент ще потърсят контакт с теб и ще ти предложат сделка – каза той.
– Естествено – кимна Уинго. – Мен срещу Тайлър.
– И аз мисля, че офертата ще бъде такава.
– А ние ще я удовлетворим. Няма спор, че Тайлър ще бъде освободен, но ще поискаме да пуснат и Кати, ако все още я държат.
– Може би няма да се съгласят. Може би ви искат и двамата.
– Тайлър не знае нищо.
– Но те нямат гаранция. Вероятно се опасяват, че си споделил нещо с него.
– Виж какво, аз съм просто жертвеният агнец. Намеренията им са да изсипят цялата мръсотия на моята глава.
– Но не могат да бъдат сигурни какво ще се случи – поклати глава Шон. – Тайлър е застраховката им.
– Всъщност какво видя там, в Афганистан? – попита Мишел.
– Цял отряд въоръжени мъже, които размахваха карти на ЦРУ. Лидерът им се казва Тим Саймънс. Поне така пишеше на неговата карта. Обявиха, че има промяна в плановете и аз трябва да им предам товара.
– А как успя да се измъкнеш?
– Камионът беше зареден с експлозиви, а аз държах детонатора с натиснат бутон. Ако ме бяха застреляли, пръстът ми щеше да го освободи.
– И всичко да се взриви – кимна Шон. – Викат му "идиотското копче".
– Значи можеш да го разпознаеш? – попита Мишел. – Имам предвид Саймънс.
– Мога – кимна Уинго. – Но уведомих за това и прекия си командир.
– Полковник Леон Саут? – попита Шон.
– Да.
– Друго?
– Там имах един познат, който ми помогна да напусна Близкия изток и да се върна тук. Той ми каза, че може би има връзка между изчезналите пари и "Херон Еър Сървис". – Уинго замълча и изведнъж се плесна по бедрото. – Господи, как можах да забравя!
– Какво си забравил? – попита Мишел.
– Вече ви казах, че проследих онзи тип от "Херон" до Вашингтон, където той влезе в офисите на "Виста Трейдинг". Изчаках го навън и продължих да го следя. Но в един момент и за мен се лепна опашка. Едва успях да се измъкна, но онзи вече беше изчезнал.
– Тоест те знаят, че ги подозираш и си разкрил връзката между "Виста" и "Херон" – заключи Шон. – Това е напълно достатъчно да влезеш в черния им списък, Сам.
– Май е така – мрачно се съгласи Уинго.
Шон се извърна към Мишел.
– Не трябва ли да се обърнем към федералните? Може би хлапетата са отвлечени!
– Не, Шон! – ужасено го погледна Уинго. – Ако го направиш, те просто ще ги убият! Това не е обикновено отвличане. Залогът е много по-висок. Тези типове не се интересуват от пари за откуп. Те искат мен. Ти сам каза, че косвените жертви не означават нищо за тях.
– В такъв случай възниква въпросът какво правим, след като чуем исканията им.
– Трябва да сме сигурни, че когато се предам, Тайлър и Кати вече ще са свободни.
– Лесно е да се каже – поклати глава Мишел.
– Все пак има начин – рече Шон. – Най-добрият вариант е да ви измъкнем и тримата.
– Кога мислиш, че ще се обадят? – попита Уинго.
– Не веднага. Ще те накарат да се поизпотиш и хубаво да си помислиш за последиците от евентуалния си отказ.
– Това ще ни даде известно време да се подготвим – добави Мишел.
– Така е – кимна Шон. – Затова трябва да го използваме по най-добрия начин.
– Имате ли някакъв опит в ситуации на отвличане? – попита Уинго.
Шон и Мишел се спогледаха.
– Да речем, че няма да ни е за пръв път – уклончиво отвърна той.
После Мишел включи на скорост и потегли.
65.
– Не знам кои сте, но не сте от ФБР! – изкрещя Тайлър.
Двамата с Кати бяха завързани за столовете и с превръзки на очите, а срещу тях седеше Алън Грант.
– Нещата са доста по-сложни – отвърна той.
– Гадове! – продължаваше да се гневи Тайлър. – Вие натопихте баща ми!
– Но той се върна при теб, нали? Това е добра новина.
– Искате да го убиете!
– Грешиш.
– Глупости!
Грант вдигна глава и погледна към един от хората си в дъното, който направи крачка напред и сграбчи момчето за раменете. Тайлър извика от болка.
– Достатъчно – рече Грант и мъжът се отдръпна.
– Защо мислиш, че искаме да причиним нещо лошо на баща ти?
– Защото вече направихте опит да го убиете.
– Откъде знаеш, че сме били ние?
– Просто знам. Кой друг би пожелал смъртта му?
– Може би собственото му правителство. А ние, както ти правилно отбеляза, не сме част от него.
– Кои сте тогава?
Въпросът беше зададен от Кати.
Грант насочи вниманието си към нея.
– Добър въпрос – кимна той. – Кои сме ние наистина, след като не сме част от правителството?
– Шпиони, терористи! – възкликна Тайлър. – С една дума, гадове!
– Има случаи, при които шпионите са на страната на добрите – отбеляза Грант. – И понякога са принудени да отвличат деца просто защото нямат друг избор.
– Глупости! – повтори Тайлър.
– И ти си инат като баща си.
– Не познаваш баща ми!
– Напротив, познавам го много добре. Също като жената, която се преструваше на негова съпруга.
– Преструвала се е? – рече недоумяващо Кати.
– Тя обаче изчезна – заяви Тайлър.
– Знам това. Имаш ли представа къде е отишла?
– Не. А ти?
– Доста си смел, Тайлър – промърмори Грант и леко докосна ръката му. – Въпреки че в момента си уплашен.