– Не мога да нарека това другояче освен губене на време – поклати глава Уинго.
– Нима искаш да ми кажеш, че по време на службата си в армията не си бил принуждаван да проявяваш търпение?
– При нас съотношението е още по-тягостно – отвърна с въздишка Уинго. – Деветдесет и девет процента скука и един процент хаос. – Вдигна глава да го погледне и добави: – Извинявай, но започвам да си изпускам нервите...
– Засега синът ти е в безопасност – потупа го по рамото Шон. – Успяхме да спечелим малко време, но ако можехме просто да...
Той млъкна и погледна телефона си, които звънеше.
– Това е Едгар. Може би е успял да приложи магията си и вече знае как да проследим колата на Грант.
Оказа се обаче, че Едгар не е свършил нито една от двете задачи, но в замяна на това е постигнал нещо друго.
– Прегледах досието на Дженкинс и открих нещо, което може да ви е полезно.
– Какво е то?
– Данъчна декларация за още един имот освен къщата.
– Какъв имот?
– Четирийсет декара в окръг Рапаханък, Вирджиния. Проверих го в един стар имотен регистър, публикуван онлайн. Има и малка хижа. Изключително усамотено място е.
– Координати?
– Ще ти изпратя упътване как се стига до там. Желая ти късмет.
Шон изключи телефона и запозна Уинго с току-що получената информация.
– Допускаш, че държи там Тайлър и Кати? – изгледа го Уинго.
– Усамотено място в дълбоката провинция. Може би Грант е бил именно в хижата, когато е получил заплахата ни. Пътят до там със сигурност е доста повече от един час.
– Какво ще правим? Ще атакуваме ли?
– Не. Трябва да го направим по правилния начин.
Отново извади телефона си и набра Мишел, но се включи гласовата поща. Може би все още се намираше в болницата при Дейна.
Набра друг номер и насреща веднага вдигнаха.
– Специален агент Дуейн Литълфийлд – обяви мъжки глас.
– Обажда се Шон Кинг, агент Литълфийлд.
– Къде изчезна, по дяволите?
– Мисля, че разполагам с информация за местонахождението на Тайлър и Кати – каза Шон.
– Къде са?
– Ако са там, където предполагам, със сигурност ще има и въоръжена охрана.
– Имаме си специалисти в тази област, Кинг. Колко достоверна е твоята информация?
– Ще разберем, когато стигнем там.
– Когато стигнем ли? Няма да стане! Бюрото ще се справи и без вас!
Шон беше включил високоговорителя. Като чу последното изречение, Уинго светкавично протегна ръка и издърпа телефона от ръката му.
– Там държат сина ми! Няма да го оставя сам – изсъска той. – Пет пари не давам какви ги дрънкаш!
– Кой си ти, по дяволите? – учуди се Литълфийлд, после очевидно му светна. – Сам Уинго? Знаеш ли в какво си се забъркал? А също и Шон Кинг, който укрива беглец! Това е възпрепятстване на правосъдието, по дяволите! Да не говорим за останалите нарушения. Лошо ти се пише, Кинг!
Шон издърпа телефона от Уинго и му хвърли предупредителен поглед.
– Виж какво, Дуейн – започна той. – Дай първо да измъкнем децата. Мога да те уверя, че президентът отново ще стане благосклонен към ФБР, ако успеем да го направим. След това ще имаме достатъчно време да се занимаем и с малките подробности.
– Малки подробности?!
– Фокусирай се, Дуейн. Децата!
– Мога да изпратя Отряда за борба с тероризма. Те разполагат с достатъчно огнева мощ.
– Няма да стане! Ако се опитаме да угасим пожара с огън, всичко ще изгори!
– Пак ли ме учиш как да си върша работата? – изръмжа Литълфийлд.
– Помниш ли случая с отвличането на племенницата на предишния президент?
– Помня го.
– Аз и партньорката ми успяхме да я измъкнем жива и здрава. С една дума, имаме известен опит в тези неща и можем да помогнем.
– Уставът не го разрешава.
– Майната му на устава!
– Е, как тогава мислиш да го направим? – попита Литълфийлд.
– Аз и Уинго, ти и Маккини. Отиваме там по най-бързия начин и измъкваме децата.
– А къде остава партньорката ти Максуел? Чух, че може да рита задници, и то здравата.
– Опитах се да я открия, но не успях. А ние трябва да действаме незабавно.
– Лично аз бих го направил през нощта.
– Точно когато очакват нещо и са нащрек? – възкликна Шон и поклати глава. – Не, ще ги изненадаме, докато е още светло!
– Това не ми харесва.
Очите на Шон се спряха върху Уинго.
– Имаме човек, който е служил в специалните части. Освен това ти, аз и Маккини не сме аматьори. А онези непрекъснато губят жива сила и едва ли са отделили много хора за охрана. Можем да го направим, Дуейн. Всеки момент ще получа плана на хижата. Отиваме там, разузнаваме и нападаме.
– Но ако грешиш...
– Ако греша, прави с мен каквото искаш. Но сега ще действаме по моя начин.
– Добре. Кажи къде и кога.
Шон продиктува координатите и изключи телефона.
– Наистина ли си толкова сигурен, колкото звучеше? – изгледа го Уинго.
– Нищо подобно – промърмори Шон и включи на скорост.
75.
Два часа по-късно небето се продъни. Шон вдигна глава и благодари на Всевишния. Гръмотевичната буря беше кратка, но шумна. Най-много след половин час от нея нямаше да има и помен. Небето отново щеше да стане лазурносиньо и нямаше да има дори лек повей. Но в момента се изливаше проливен дъжд, вятърът виеше, а честите гръмотевици заглушаваха всякакви други шумове. Разбира се, и стъпките им.
Двамата с Уинго се присъединиха към Литълфийлд и Маккини. Човекът от МВС беше дори по-скептичен от агента от ФБР, но все пак прие възможните сценарии, които му описа Шон. Спасяват децата и се превръщат в герои. Ако децата не са там, прибират Уинго, а и Шон като негов съучастник.
Но докато предпазливо се промъкваше към малката хижа на върха на хълма, Шон имаше силно предчувствие, че децата са вътре.
Уинго покриваше десния фланг. Държаха оръжията си под непромокаемите якета. Маккини и Литълфийлд напредваха от другата страна.
Едгар беше изпратил имейл с вътрешното разположение на постройката, което беше открил някъде в мрежата. Компютърните способности на кроткия гигант бяха смайващи и това със сигурност се дължеше на изключителните му умствени качества.
Адски бих искал да можем да си го позволим, рече си с въздишка Шон.
Хижата се състоеше от две еднакви по размер стаи. Шон беше убеден, че децата са затворени в задната, тъй като от входната врата се влизаше направо в предната. Никой не затваря заложници в помещение с изход. Убеждението му, че е на прав път, се засили в момента, в който зърна шперплатовия капак, с който беше закован прозорецът на задната стая.
– Виждаш ли го? – попита той Уинго, който кимна и каза:
– Проблемът е там, че охраната ще ликвидира децата в мига, в който се опитаме да махнем капака.
– Не и ако се справим първо с нея.
– Може би има човек в стаята с децата.
Шон огледа автомобила, паркиран пред хижата. За съжаление, това не беше мерцедесът на Грант.
– Четири места – каза той. – По всяка вероятност пазачите са двама, а на другите две места са седели децата.
После Шон включи радиостанцията, с чиято помощ поддържаше връзка с Маккини и Литълфийлд.
– На позиция сме – докладва той.
– Разбрано – отговори Маккини. – Ние също.
– По всичко личи, че имаме двама пазачи, плюс заложниците в задната стая.
– Окей, как действаме?
Шон пропълзя още няколко метра напред. Целта му беше да открие подходяща позиция за наблюдение през някой от предните прозорци. Бурята поглъщаше шума от тяхното приближаване, но пък пречеше на наблюдението.
Той се обърна и махна на Уинго да се приближи. Боецът ловко запълзя към него, използвайки всяко прикритие по пътя си. Вероятно така беше действал в Близкия изток.
– Какъв е планът? – попита той, след като се изравни с Шон.
– Представи си, че ни предстои въоръжен сблъсък. Как би постъпил?
Уинго бавно огледа околността.