– И ти си убедена, че това е наша работа, така ли?
– Правили сме го много пъти, включително и за деца, които са били много по-малки от Тайлър!
– Вярно – призна Шон. – Къде иска да се срещнем, след като не желае да ходим у тях?
– Пред гимназията, в която учи.
– Пред гимназията?! Отива на училище въпреки страшната новина, която е научил едва вчера?
– И на мен ми се стори странно – въздъхна тя. – Но ако не се разбира с мащехата си, е нормално да иска да бъде по-далече от нея. Може би си въобразява, че ще мисли по-малко за баща си, ако се придържа към всекидневните си задължения.
– Всеки изживява мъката по свой начин – кимна Шон.
– Предполагам. А той все пак е още дете.
– Кога иска да се срещнем?
– Излиза в три и петнайсет. В четири и половина има тренировка по плуване. Предлага да се видим в паузата.
Шон се засмя. Тя извади ключовете за колата си от непромокаемата торбичка и попита:
– Какво смешно има?
– Само си представих как се срещаме с клиент в паузата между две игри.
– Той е гимназист, а не хлапе, което си играе в детската градина.
– Извинявам се. Но въпреки това не виждам къде ще ни отведе всичко това.
– Ако не друго, поне ще му върнем пистолета. Въпреки че идеята да дадем оръжие в ръцете му преди тренировка не ми се струва особено добра. Май трябваше да си уговорим среща на друго място.
– Коя е гимназията? – попита Шон, изчака обясненията ѝ и добави: – Снощи минахме оттам. Точно срещу нея има един мол с бистро "Панера". Звънни му и кажи, че ще го чакаме там.
– Няма да му се обадя, а ще му пратя есемес. Така правят днешните хлапета.
– Както желаеш.
– Не ти се занимава с това разследване, нали?
– Няма да има разследване – каза той.
– Може би ще има – настоя тя. – Зависи какво ще ни каже.
– Не се отказваш, а?
– Не, въпреки че наистина не знам с какво ме привлича този случай. Просто трябва да разбера.
– Добре, пък да става каквото ще.
– Е, сега вече наистина говориш като старец!
– Новият ни "клиент" е още в пубертета. Естествено, че се чувствам стар.
– Благодаря, че прояви разбиране – усмихна се тя и го побутна по рамото.
– За това живея – отвърна Шон. – Но ще трябва да ми обещаеш, че ако в този случай няма нищо подозрително, а аз съм убеден, че няма, го зарязваме и отиваме на почивка. Съгласна ли си?
– Да. Ако няма какво да разследваме, заминаваме за Нова Зеландия, където ще ходя по бански. Но и тебе те искам издокаран от "Спидо".
– Дадено – отвърна той, докато си казваше наум: Радвам се, че ще бъдеш до мен и няма да те мисля.
8.
Тайлър се срещна с тях пред бистрото от веригата "Панера" срещу гимназията. Беше облечен с панталон в защитен цвят, черно поло с училищната емблема и черни обувки.
– Пиеш ли кафе? – попита Мишел, докато влизаха в бистрото.
– Предпочитам вода.
– Не ти ли стига водата в басейна? – шеговито подхвърли Шон.
Момчето сякаш не го чу и продължи да крачи напред.
Шон и Мишел си поръчаха кафе, а Тайлър си взе бутилка минерална вода. Плати си я, отказвайки категорично да го почерпят. Настаниха се на една маса в дъното на заведението. Единствените други клиенти бяха няколко ученици с лаптопи и две майки с малки деца. Една красива брюнетка на възрастта на Тайлър му по-махна. Той ѝ отвърна сдържано, а след това се обърна към Шон и Мишел.
– Искам да ви наема.
– Мишел ми спомена – каза Шон, облегна се в стола и скръсти ръце пред гърдите си. – Защо?
– За да откриете какво се е случило с баща ми.
– Нима твърдиш, че военните не са ти казали как е загинал?
– Напротив, казаха ми, че бил застрелян.
– Ясно. В Афганистан, нали?
– Така ми казаха.
– Но ти не им вярваш?
– Не че не им вярвам. Всъщност… не знам.
– Афганистан е далече, Тайлър – каза Шон. – Няма как да отидем там и да поискаме проверка. Нямаме такива правомощия и на практика сме безсилни.
Тайлър отпи глътка вода и внимателно обмисли отговора си.
– Но вие сте частни детективи, нали? – каза той. – Нямате ли начини да разследвате? Нали това ви е работата?
– Така е – приведе се над масата Мишел и хвърли кос поглед към Шон. – Но дай да караме поред. Как се казва баща ти?
– Самюел, но всички го наричат Сам.
– Какво точно ти обясниха военните?
– Казаха, че частта му е била дислоцирана в Кандахар. Застреляли го по време на нощна патрулна обиколка.
– Кой го е застрелял? – попита Шон. – Талибаните, "Ал Кайда" или някой предател от редовната армия на Афганистан?
– Казаха ми, че не знаят, но са организирали издирване на извършителя.
– Там се води война, Тайлър – бавно рече Шон. – Дават се жертви. Сигурен съм, че армията ще направи всичко възможно, за да открие и накаже убийците на баща ти.
– Кога ще докарат тленните му останки на военновъздушната база "Доувър"? – попита Мишел.
– Изобщо не засегнаха този въпрос – отвърна Тайлър.
– Но в "Доувър" докарват всички американски войници, загинали по света – сбърчи вежди Мишел. – И обикновено канят близките им да ги посрещнат. Следва погребение във военното гробище "Арлингтън". Тази чест се оказва на всички, загинали по време на бойни действия.
– Откъде знаеш това? – учудено попита Шон.
– Снощи направих кратко проучване.
– Преди или след релаксиращата вана? – тихо подхвърли той.
– Не казаха нищо за никаква база – рече Тайлър.
– Е, може би по-късно ще стигнат до детайлите. А майка ти… – Срещнал острия поглед на момчето, Шон побърза да се поправи: – Извинявай, исках да кажа мащехата ти… Тя спомена, че ще ви посетят и други представители на армията. Може би ще разполагат с информацията, за която говорим. Ти не я ли попита?
– Не. Когато тръгвам за училище, тя все още спи.
– Изненадан съм, че днес изобщо ти се ходи на училище, Тайлър – внимателно подхвърли Шон. – Със сигурност си изкарал тежка нощ.
Момчето само сви рамене и промърмори нещо, което двамата партньори не успяха да доловят.
– Може би трябва да звъннеш на мащехата си и да я попиташ – каза Шон. – Хайде, обади ѝ се още сега.
Тайлър обаче предпочете да ѝ изпрати есемес.
Шон и Мишел се спогледаха. Тя се усмихна и устните ѝ безмълвно оформиха нещо, което би трябвало да означава "нали ти казах".
– Отговорът едва ли ще дойде скоро – отбеляза Тайлър.
– Защо? Не държи ли телефона близо до себе си?
– О, винаги е с нея. Но когато види, че есемесът е от мен, няма да се разбърза да ми отговаря.
– Дай да караме направо – отсече Шон. – Тук не става ли въпрос за така наречения "синдром на злата мащеха"?
Лицето на Тайлър почервеня и стана почти като косата му.
– Не казвам, че е зла – смотолеви той. – Просто не е в час. Тя е много по-млада от татко. Така и не успях да разбера защо изобщо се ожени за нея.
– А какво се случи с майка ти? – попита Мишел.
Тайлър машинално започна да къса книжния етикет на бутилката и да хвърля парченцата на масата.
– Разболя се и умря – промълви след известно време той. – Преди четири години.
– А баща ти кога се ожени отново?
– Има ли значение? – сопна се момчето. – Искам просто да разбера какво е станало с него. Другото е някаква тъпотия, която няма връзка с това.
Доловила повишения тон, красивата брюнетка се обърна към тях.
Тайлър срещна погледа ѝ и се смути. Сведе глава и закова очи в купчинката хартиени късчета пред себе си.
– Знам, че ти е трудно, Тайлър – каза Мишел и сложи ръка на рамото му. – Аз също изгубих майка си внезапно. Но искам да знаеш, че колкото повече подробности ни станат известни, толкова по-лесно ще стигнем до някакво решение. Никога не знаем какво може да се окаже важно в едно разследване. Разбираш това, нали?
Тайлър облиза напуканите си устни и отпи глътка вода.
– Ожениха се преди около година. Не правиха сватба. Отишли да подпишат пред съдия. Татко не ми каза нищо преди това, а аз дори не я бях виждал. Познавали са се отскоро. Тя е с петнайсет години по-млада от него. Шантава работа.