– Не – кимна той. – Всъщност… всичко приключи много бързо.
– А вие бяхте там...
– Да, решихме да си поговорим с Къртис, но изведнъж се появи и Алън Грант.
– Алън Грант – горчиво прошепна тя. – Партньорът на съпруга ми в престъпленията.
– Не вярвам, че Къртис е бил запознат с плановете на Грант, Дейна. Той просто му е предоставил информация за мисията в Афганистан. През цялото време е бил убеден, че става въпрос за кражба на обществени средства, от които му е бил обещан един доста добър дял.
– Това също е голямо престъпление, Шон. Не мога да повярвам, че го е извършил. Наистина не мога!
– Всеки може да се изкуши от толкова много пари накуп. Не казвам, че не е престъпление, защото е точно такова. Но изкушението мога да го разбера.
– Аз също, имайки предвид колко често съм се изкушавала през живота си – горчиво призна тя.
– Нямаше да съм тук, ако не беше Къртис – погледна я в очите Шон. – Той се пожертва заради нас като истински войник. Изхвърли Грант от къщата и заплати с живота си. Да, действително се беше забъркал в лоши и дори глупави неща, но въпреки това трябва да му отдадем дължимото. Искаше да убие Грант заради това, което ти причини. И го нападна, знаейки, че и той ще умре. Държеше да отмъсти за теб.
Дейна кимна и сълзите ѝ отново потекоха.
– Да – прошепна тя. – Знам.
Шон мълчаливо я прегърна. Опитваше се да успокои хлиповете, които разтърсваха тялото ѝ, но знаеше, че няма как да смекчи мъката ѝ:
След известно време тя избърса сълзите си и се освободи от прегръдката му.
– Беше обявена награда за разкриване на извършителите – тихо каза Шон. – Всички са единодушни, че трябва да я получиш ти.
– Не, Шон! – възрази Дейна. – Ти и Мишел многократно рискувахте живота си за...
– А Къртис изгуби своя – прекъсна я той и стисна ръката ѝ. – Парите са достатъчно, за да живееш спокойно до края на живота си. Просто няма да мислиш за финанси, разбираш ли?
Никак не беше лесно да убедят отговорните фактори, че наградата трябва да отиде точно у вдовицата на Къртис, който беше съучастник в престъплението. Но Шон извади големия си коз – лична молба към президента Коул. Той без колебание се съгласи, а останалите просто се примириха.
– Много мило от тяхна страна – промълви Дейна и избърса сълзите си. – И много щедро.
– Въпросът с парите е приключен – отвърна той. – Но какво ще стане с теб?
Тя сви рамене. На лицето ѝ се изписа объркано изражение.
– Не знам. В момента дори не мога да разсъждавам.
– Нормално. А и не е нужно да го правиш веднага. Сега най-важното е да оздравееш. Скоро ще те изпратят на възстановяване, а аз ще те придружа… – След тези думи и показа гипсираната си ръка, която тя очевидно не беше забелязала до момента.
– О, боже! Какво се е случило?
– Просто бях тромав. Какво ще кажеш да се възстановяваме заедно?
– Това ми звучи добре – тихо прошепна Дейна.
– Не си сама, Дейна – промълви той. – Разбираш ли, че не си сама?
– Винаги съм съжалявала, че ние с теб нямахме деца – каза тя и се облегна назад. – А трябваше да имаме голямо семейство.
– В живота невинаги се случва това, което ни харесва. Всъщност никога не се случва. Аз мечтаех да играя професионален бейзбол, но вместо това се превърнах в жив щит, облечен с костюм.
Тя вдигна глава да го погледне.
– Съжалявам.
– За какво?
– Знаеш за какво, Шон.
– Вината винаги е двупосочна.
– Много ми се иска да повярвам на тези думи, но в нашия случай това е невъзможно.
Той нежно я потупа по ръката.
– Ти беше прекалено добър за мен – прошепна тя.
– Ти също си добър човек.
– Искаш да кажеш, че съм се променила? – вяло усмихна тя.
– Добър човек си – тихо повтори Шон.
Малко по-късно той вече крачеше към изхода. Денят беше ясен. По небето не се виждаше нито едно облаче – нещо, което не се беше случвало от две седмици насам.
– Как мина? – попита Мишел, когато Шон се качи в лендкрузъра.
– Според очакванията.
Тя включи на скорост.
– Ще се виждате ли отново?
– Обещах ѝ да се възстановяваме заедно – каза Шон и я погледна крадешком. – Трябва да ходя на физиотерапия за ръката си, тя – за тялото.
– Разумно ли е това според теб?
– Защо да не е разумно? – вдигна вежди той. – В момента Дейна е съвсем сама. Все някой трябва да се грижи за нея.
– А не мислиш ли, че това може да означава фалшиви надежди?
– Фалшиви надежди за какво?
– Отново да се съберете.
– Това няма как да стане, Мишел.
– А тя знае ли го?
– Ако очакваш да съм ѝ казал, че не бих се събрал с нея за нищо на света – не, не съм. Мисля, че тази тема не е на дневен ред сега, когато току-що е изгубила съпруга си.
Мишел изкара колата от паркинга.
– Няма значение дали си ѝ казал или не. Може да се окаже, че си на път да ѝ причиниш нови страдания.
– Тези твои женски приказки просто не ги разбирам.
– Мисля, че съм ясна.
– Добре, нека ти го кажа по друг начин. Чувстваш ли се застрашена от Дейна?
– Не, освен ако не е решила да стане партньор във фирмата ни.
– Тоест говорим за бизнес и за нищо друго?
– За какво друго? – обърна се да го погледне тя.
– Добре. В такъв случай ще ми позволиш да бъда по-категоричен: тази жена никога няма да стане партньорка в "Кинг и Максуел".
Извърнал глава към страничното стъкло, Шон не видя как Мишел прехапа устни и поклати глава.
– Извинявай, Шон – промълви след известно време тя. – Не исках да ти прозвучи по този начин, но явно тъпата ми уста е прекалено голяма.
– Е, не ти е за пръв път.
– Хей, мисля, че не заслужавам да...
Забелязала усмивката му, Мишел млъкна;
– Ревността е полезна за всяка връзка, независимо дали става въпрос за бизнес или нещо друго – подхвърли той.
– Много си гаден, да знаеш!
– Официално потвърждавам, че от време на време съм такъв – отвърна той.
– Ако не беше ранен, щях да ти натреса един!
– И друг път си ме удряла, независимо дали съм бил ранен или не.
– Да, но сега си по-стар. Не искам да ти причинявам трайни увреждания.
– Знаеш ли за какво мечтаех, докато седях край болничното ти легло и чаках да се събудиш? – попита той и докосна ръката ѝ.
– За какво? – попита тя и стана сериозна.
– Първият човек, когото видиш, когато отвориш очи, да бъда аз.
– Точно това се случи – отвърна с внезапно изтънял глас Мишел.
– Да, така е.
– Значи мечтата ти се е сбъднала.
– В момента, в който отвори очи.
– Ако продължим на тази тема, със сигурност ще ме видиш да плача – за пръв път в твоя живот...
– Няма да е за пръв път.
– Знам – промълви тя.
Телефонът на Шон иззвъня. Беше Едгар.
– По-добре се обади – прошепна тя и извърна глава, за да избърше очите си.
– Здрасти, Едгар – каза Шон. – Да, но… Знам, само че… Явно не си разбрал, че това беше само… Ало?
Той свали телефона от ухото си. На лицето му се появи загрижено изражение.
– Какво има? – изгледа го Мишел. – Само не ми казвай, че са го арестували!
– Не са.
– Тогава какво?
– Каза, че е решил да приеме офертата ни за работа.
– Какво?!
– Ако трябва да бъда абсолютно точен, думите му бяха: "Приемам предложението за работа, което ми отправи госпожица Максуел!"
– Това беше само шега и ти прекрасно го знаеш!
– Но не и той. Обясни, че вече е подал молба за напускане до Питър Бънтинг и американското правителство и е готов да започне при нас още утре. Разбира се, те не са се зарадвали на решението му, тъй като той все пак е най-добрият анализатор на света! Особено недоволни са от нас. Вече виждам данъчни ревизии, разследвания на Конгреса и подслушване от страна на ФБР, докато сме живи.
– О, боже! – простена отчаяно Мишел.
– Това е положението – рече с въздишка Шон.