Камерън Уест
Кинжалът на Медичите
Реб, героят, който ще ви разкаже тази история, бе вдъхновен от човека, написал:
Пролог
1491
Но Бог и простосмъртните в цяла Италия спяха през знойната августовска нощ и мигът на великото откритие остана незабелязан — освен за изобретателя, застанал встрани от горещината на ковашката пещ, удивен от изстиващия, почти безтегловен кинжал в ръката му. Готовото да пронизва острие блестеше на оранжевата светлина, докато капчици пот избликваха като перли по могъщите длани на майстора.
Като стегна кинжала в менгемето с върха нагоре, човекът вдигна тежкия чук и с всички сили удари острието. Желязната глава на чука се разцепи като зрял пъпеш. С помощта на изключителните си научни познания изобретателят се впусна да записва чудото. Съществуваше само един отговор. Към експерименталната метална сплав бе добавена непредвидена съставка.
Зареял поглед към небето, геният все по-задълбочено обмисляше въпроса за добро или за зло щеше да послужи невероятното му откритие. Докато наблюдаваше неподвижен как огнените искри от пещта танцуват из комина, втурнали се към небесата, човекът от рода Винчи взе решение.
Изминаха пет столетия.
Преди двадесет години
1
Потънах в черното кожено канапе в просторния кабинет на баща ми и се облегнах на възглавница, подобна на надут копринен балон. Напрежението на талази се носеше из стаята. Баща ми седеше приведен напред на стола, облегнал лакти на тапицираното си с кожа бюро, обронил чело в едната си длан. Лицето му бе на петнадесет сантиметра от високоговорителя — четвъртито устройство, отделно от телефона, което звучеше доста по-зле от сегашните. Между пръстите на другата си ръка бе тикнал молив и нервно го премяташе.
От телефона се носеше гласът на флотски лейтенант от бреговата охрана Хектор Камачо.
— Много съжалявам, сър — завърши Камачо с професионално спокойствие.
Баща ми трепна, като че настъпи кабарче.
— Твърдите, че може да е потънал някъде в радиус от километър и половина?
— Само ви съобщавам, че…
— Не можете ли да откриете самолета? Надали проумявате значението… фаталните последствия от катастрофата!
Капчици пот заблещукаха на горната устна на баща ми.
— Помъчете се да се успокоите, доктор Барнет — заговори Камачо. — Знам със сигурност колко ви е трудно да загубите… господин Гриър.
— Хенри! — извика баща ми и после промълви: — О, боже… Хенри!
Знаех, че това е името на пилота куриер, когото баща ми бе изпратил във Франция, за да донесе страница от записките на Леонардо да Винчи.
— Близък ли ви беше? — запита Камачо.
Баща ми остана глух за въпроса му.
— Значи няма никакъв начин да извадите самолета?
— Потънал е в много дълбоки води, навярно е паднал с висока скорост, сър.
Баща ми счупи молива и хвърли двете му половини на пода.
— Исусе!
Неловко се размърдах и си помислих, че не е зле да се поразходя. Но не мръднах от мястото си.
— Разбирам — обади се Камачо. — Ужасно съжалявам.
Като че цяла минута баща ми не издаде звук и изведнъж осъзнах, че плаче. Това ме потресе и усетих, че и моите очи се пълнят със сълзи.
От малката кутийка долетя гласът на Камачо:
— Господине… хм, докторе?
— Ще се обадите ли, ако откриете нещо? — отчаяно попита баща ми. — Каквото и да е. Лист хартия. Дори и съвсем нищожен.
— Разбира се, сър.
— Какъвто и да е документ. Каквато и да е бележка.
— Незабавно ще ви се обадим, ако изобщо извадим нещо, сър.
Баща ми си възвърна самообладанието.
— Благодаря, лейтенант. Довиждане.
— Довиждане, сър — отговори Камачо и прекъсна връзката.
Баща ми се втренчи в изключения високоговорител. Станах и се приближих към него, а дебелият кафяв килим приглушаваше стъпките ми. Когато отпуснах ръка на рамото му, усетих, че ризата му е подгизнала от пот.
— Татко?
Бавно вдигна глава и ме погледна с плувналите си в сълзи очи.
— Няма го, сине — прошепна той. — Изчезнал е.
През юлските нощи влагата в Джорджтаун бе смазваща и луната изглеждаше като обвита с перде на душкабина. Понякога, когато мама и татко ме целунеха за лека нощ и затвореха вратата ми, ставах от леглото и коленичех пред прозореца на стаята си на втория етаж, отварях го и подавах навън глава, за да почувствам нощта. Хвърлях бегъл поглед към мътното жълто лице на месечината и усещах как въздухът от климатика се движи навън, а горещият — навътре, започвах да се потя, комар забиваше жилото си в мен.