Към десет стигнах вкъщи. Колет колкото куфар, без адрес на изпращача, се мъдреше пред входната врата. Внесох го вътре, включих осветлението и го отворих. Нощното небе бе ясно, сиянието на луната се смесваше с кехлибарената светлина от покритите с варак настолни лампи. В кашона имаше по-изтъркана кожена раница, от онези, които се завързват отгоре. Беше тежка.
Вътре имаше голяма платнена торба. Развързах канапа и открих куп пари — стотачки, вързани на пачки от по десет хиляди. С лепкави от пот ръце преброих двеста парчета — два милиона долара. Протегнах ръка към листа с бележките на Леонардо, към думите, които бе поверил на хартията.
Позвъних на информационната служба в Денвър и попитах за телефона на „Върбите“.
На третия сигнал вдигна някаква жена.
— Добър вечер, „Върбите“.
— Пеги ли се обажда? — попитах аз.
— О… да, аз съм.
Обясних кой съм и поисках да говоря с Харви Грант. След кратко мълчание тя отговори:
— Съжалявам. Господин Грант вече… не е сред нас.
— Боже! — възкликнах аз, разяждан от угризения на съвестта — не заради смъртта му, а за загубата на източник на информация. За секунда си дадох сметка за крайното си равнодушие към кончината на Хенри Гриър, докато сърцето ми помпаше във вените ми ледено желание за отмъщение.
Настъпи неловко мълчание, докато междущатската връзка пукаше и пращеше, после Пеги заговори:
— Реб, пазете се. И на добър час.
Благодарих й, затворих и бавно се върнах във всекидневната. От отворения прозорец полъхваше хладен бриз, свежият нощен въздух се смесваше с нечистия мирис на парите на Вернер Крел.
Допрях записките на Леонардо до бузата си.
— Към Венеция — казах на празната стая.
4
На зазоряване сънувах, че играя на дама с Юлий Цезар насред площад Сан Марко. Той беше в черна тога, а около врата му се бе увила една змия, която не спираше да съска и му подсказваше какви ходове да предприеме. И Цезар, кучият му син, печелеше — завладяваше поле след поле и трупаше пулове, сякаш бяха сладки, които се кани да излапа, а туристите и гълъбите ни зяпаха.
Седях с червено от жегата лице по средата на широкия площад и се опитвах да хвана змията за езика, когато го изплезваше и извиваше насам-натам. Цезар отмяташе назад глава и гръмогласно се изсмиваше на всеки мой опит.
Беше гаден сън. Събудих се прекалено рано, обезсърчен и раздразнен, питайки се за какво, мътните го взели, съм се заиграл на дама.
В сутрешния вестник видях същата статия, отпечатана в „Денвър Поуст“. Изхвърлих го, спретнах си обичайната закуска от овесени ядки, сухи череши и банан и я изядох на кухненската маса, без да усетя вкуса й.
Час по-късно тичах из мъгливите хълмове на Малибу, а влажният студен въздух изпълваше дробовете ми и прочистваше ума ми. Вдишай, издишай. Съсредоточи се. Не забравяй да се смееш. На какво? Живот, смърт, пожар, кинжали, отмъщение, болка… изгаряща болка. Имаш цел. Открий Ноло Теци.
— Ха! — креснах, когато светлините на една приближаваща се кола пронизаха свъсената белота. — Ха! — извиках отново, а свистенето на гумите заглъхна, когато возилото изчезна зад завоя на пътя. Тогава престанах да мисля и всичко си дойде на мястото; отново бягах през джунглата.
След като взех душ, се обадих на Лий — агентката, която организираше пътуванията ми, нейният секси глас никак не подхождаше на слоноподобното й телосложение. Резервира ми място за полета до Милано същата вечер в първа класа с прекачване до летище Марко Поло в Местре, недалеч от Венеция.
Пуснах си диск на „Крийдънс Клиъруотър Ривайвъл“ и се заслушах, докато си събирах багажа, как Джон Фогърти гръмогласно пее какво е да се родиш край делтата. Няколко чифта чорапи и бельо, джинси, принадлежности за бръснене и миене на зъби, две-три черни тениски, екипа за бягане и некапеща свещ в малък месингов свещник.
Без значение къде се намирам, в кой хотел и в коя страна, винаги запалвам свещ, когато се приготвям за лягане. Мекотата на трепкащото пламъче ми напомня картината „Каещата се Магдалена“ на Жорж ла Тур в Националната галерия — Мария Магдалена е седнала до писалище в стая, осветена само от една свещ.