Облегната на масата, обронила брадичка на едната си ръка, докато деликатните пръсти на другата докосват оскъдно осветеното й чело, Мария се взира в едно огледало, погълната от мисли за морал и опрощение. Топлотата на светлината, играеща по замисленото й лице и диплите на ръкава й, ме омагьосваха още като дете.
Докато лежах в хотелски легла, в които бяха нощували безброй непознати, гледах как свещта ми блещука и търсех утеха в нощния светлик. Да танцуваш в светлината цяла нощ. Едва помнех гласа на майка си.
Затворих куфара, изключих Фогърти и позвъних на Арчи Ферис. Арчи е собственик на специализиран оръжеен магазин с името „Уха!“, от който пазаруваха от филмовата индустрия. Знае как да използва всички произвеждани някога оръжия и притежава повечето от тях.
Освен че се грижи за магазина, Арчи си изкарва добри пари и като технически съветник към много приключенски филми, като снабдява продукциите с оръжия и показва на каскадьорите — мъже и жени — как естествено да боравят с тях. Гони шестдесетте, нисък е метър и осемдесет, над сто и десет килограма и е набит като горила, има космати ръце и кокалчета като на боксьор и в единадесет сутринта четината по лицето му е като небръсната от два дни.
Арчи е от южен Бостън. Постъпи в армията веднага след гимназията. Приеха го в специалните части и стигна до чин сержант. Два пъти беше във Виетнам. Ясно ми бе, че е жертва на войната, макар че не е раняван нито веднъж в стотиците престрелки, в които е участвал. Върна се в родина, която плю на предаността му — почти най-лошото, което може да се случи на един ветеран, особено на Арчи. Верността на Арчи Ферис бе в кръвта му.
Като се върна в Щатите, се отправи към Лос Анджелис, стана ченге и се ожени за първото момиче, което не извръщаше поглед от фланелката с камуфлажна окраска, бойните панталони и кубинките, които не сваляше от краката си. Не пожела да ми каже името й. И дума не обели. Единствено пророни:
— Беше жена със сърце от камък, която не би обикнала никого, дори и собствения си син. — Говореше така, леейки сълзи в чашата си с оранжада.
Синът, за когото ставаше дума, бе Дани — израсна предимно под опеката на бившата на Арчи и върволицата от скапаняци, които тя прибираше.
Арчи обичаше Дани повече от всичко и всички, въпреки че момчето до голяма степен се бе метнало на майка си. Приятелят ми не му отказваше нищо, дори и с полицейската заплата, която получаваше, откакто се уволни от армията. Всъщност той продължи да служи, но вместо да брани гражданите на Съединените щати, се зае да защитава жителите на Лос Анджелис. Бе роден за пазител и такъв щеше да си остане, само дето смъртоносен изстрел улучи Дани при един кръчмарски бой. В този момент Арчи заряза ченгетата заради единствения куршум, който не можа да надхитри.
Няколко години поред отпадаше, работейки като охрана по снимачни площадки, а благородството, лоялността и професионализмът му прикриваха унинието и му спечелиха добро име. Отначало хората се плашеха от него. Тялото му приличаше на бетонен блок, а изразът в очите казваше на света, че е издържал на погледи, пред които мнозина биха се прекършили.
Един търсач на таланти измъкна Арчи от пропастта, в която се гърчеше, сложи край на живуркането му като охранител и му даде роля във филм — екшън с много оръжия, всичките с халосни куршуми, освен на Арчи и на преследвача. Бясна гонитба, пищяща знаменитост за заложница, стрелба до възбог и отчаян героизъм на професионален боец, вършещ чудеса от храброст.
Всички бяха спасени, включително и Арчи. Той се сдоби с нова работа: да обучава филмовите каскадьори как да боравят с оръжие. Започна друг живот и възвърна част от предишното си аз, но недостатъчно, за да запълни огромната празнина, която Дани бе оставил в огромното му сърце.
Арчи ме вкара в бизнеса, след като едва не ме прегази на улицата, докато си похапвах мексиканска тортила от „Ла Кантина“. Бях обмислял да се захвана с кино, а не да оливам тениската си с доматен сос, когато го мярнах с ъгълчето на окото си да се носи като разярен бик по булевард Санта Моника с черния си ланд ровер, притиснал до ухо мобилния си телефон. Бях по средата на платното, а тортилата стърчеше от устата ми, когато ми хрумна, че има само един начин да не се превърна самият аз в кайма за пълнеж — нагоре.
Арчи удари спирачки едва на петдесет сантиметра от мен. Миг преди това скочих високо и се претърколих през покрива и задната част на возилото му, като се приземих с приклякване на улицата — без да изтърва тортилата. Очите ни се срещнаха в огледалото за странично виждане — неговите пълни с ужас, ме гледаха как дъвча, хиля се и правя знак против уроки. Усмихна ми се в отговор.