Търпеливо изслушваше тайния ми списък с коледни желания, без да предизвиква каквито и да е угризения на съвестта. Очакваше ме да ме поздрави първия ден, когато сам се качих на автобуса, след като бях завършил трето отделение. Бе там всеки път, когато отивах да се срещна с татко. С Джини си правехме компания, докато той свършеше работа, а цялата галерия ни принадлежеше. Бяхме истинско зрелище.
Леонардо нарисувал портрета на Джиневра около 1474 година, когато тя вече била на двадесет и шест. Баща ми разказа, че наричала себе си планински тигър, при все че на платното на художника изглежда смирена и тъжна като последното венчелистче на самотна роза, преди да се отрони.
Гадаех за какво ли са разговаряли под хвойновото дърво. Леонардо навярно бе нарисувал ръцете й — вероятно са били по-изящни и от ръцете на Мона Лиза — и побеснявах при мисълта, че някой безпричинно бе изрязал долните осемнадесет сантиметра от маслената творба върху дървена основа. Никой нямаше право да бъде несправедлив към Джини — нито към Леонардо. Никой.
Мидите ми изстиваха. Боднах една, но оставих вилицата, вече не бях гладен. Изгълтах наведнъж останалото от виното, няколко капки се търкулнаха по брадичката ми и капнаха на ризата. Телефонът иззвъня. След като оставих чинията и чашата си, вдигнах слушалката.
Един дрезгав глас прошепна:
— Роло Ебърхарт Барнет?
Първо ми хрумна да не са от Агенцията за продажби по телефона — заради мъжа с ларингита.
— Вие ли сте синът на доктор Роло Барнет, бивш уредник на Националната галерия?
— Да…
Пресипнала кашлица и опит за прочистване на гърлото.
— Познавах баща ви.
— Кой се обажда?
— Налага се да ви съобщя някои факти. Важни обстоятелства.
— За какво говорите?
— На международното летище в Лос Анджелис ви очаква билет.
— Билет ли? Слушайте, по-добре ми кажете за какво става въпрос.
— За пожара — отговори той.
Горчива жлъчка се надигна в гърлото ми. Писъците на майка ми проехтяха през десетилетията.
— Какво за него? — успях да продумам.
— Търсете на гишето — прекъсна ме дрезгавият глас — на името на Роло Барнет. Билетът не е с фиксирана дата и час, но по-добре идете да го вземете рано сутринта. — После линията прекъсна.
Останах за секунда със слушалка, долепена до ухото, зяпах — без да виждам — към задния двор, объркан и изплашен.
Една катеричка с подскоци се покатери на дървото до верандата ми. Проследих я с поглед. Катерица, дърво, мрак, звезди. Къде е луната? Ето я. Взрях се в нея, докато не съзрях познатото ми лице. Изпълващият дробовете ми въздух не можеше да охлади въглените в съзнанието ми. Осъзнах, че още стискам слушалката до ухото си, и я треснах върху вилката.
Набрах номера на „Америкън Еърлайнс“ и позвъних. Служителка от отдел „Продажби на билети“ на име Кайла ме уведоми, че ме очаква двупосочен билет без фиксирана дата и час първа класа от Лос Анджелис за Денвър.
— Пише ли кой го е закупил? — попитах аз.
— Някой си господин Харви Грант — отвърна тя.
— Харви Грант — промърморих. — Кой, по дяволите, е Харви Грант?
— Моля?
— Извинете, говорех на себе си.
— Желаете ли да направите резервация?
Прокарах пръсти през косата си; по врата и раменете ми пробяга неспокойна тръпка.
— Господине?
— Хм, не си падам особено по летенето.
— Да си призная, аз също. Мога ли да ви помогна с резервацията?
— Е, Кайла — отговорих бавно — предполагам, че ще се наложи. Кой е най-ранният полет утре сутринта?
В осем и петдесет на следващата сутрин бях оставил колата си на паркинга на летището и се движех по терминала с пъхнат в задния джоб на джинсите билет и в ръка с плик с емблемата на „Америкън Еърлайнс“.
Облегнах се на стената близо до щанд за ядки с раиран навес в червено и бяло и отворих плика. Ръката ми леко трепереше — дали от предстоящия полет? Вътре нямаше бележка, само два факса: адрес в Денвър и фотокопие на статия в „Денвър поуст“ от предния ден. Пишеше следното: