През 1850 година Хунг Хсиу-чуан вдигнал въоръжено въстание сред затънтените села на провинциите Квантунг и Куангси. Неговите сили се увеличавали като снежна топка и към него се присъединили безброй селяни, няколко „праведни учени“ и известен брой приспособенци. Не минало много време и той създал здраво организирани армии, които усвоили умела тактика, един нямащ равен на себе си дух на пожертвувателност и цяло съзвездие от истински партизански командири. Навсякъде където достигали, неговите войски унищожавали крепостните актове на чифликчиите и установявали власт съчувствуваща на бедните. За кратко време те прочистили напълно цял Китай южно от реката Янгце от войските на Манчу и установили столицата на своето Небесно Царство в Нанкинг. Гражданската война бушувала цели петнадесет години, а преди да завърши Тайпингските знамена достигнали до самите предградия на Пекинг — на север — и до Тибетските плата — на запад. Твърди се, че до потушаването на това въстание са загинали двадесет милиона човешки същества.
Тайпингското въстание приключи една глава от историята на масовите китайски борби и отвори нова глава — на която ние сме свидетели днес. Това бе началото на китайската демократическа революция — наследник едновременно на първоначалния, войствено-прогресивен Куоминтанг и на Китайските Червени Армии на бъдещето. Англичанинът Огъстъс Ф. Линд-лей — посетил тайпингците — останал така поразен от виденото, и положил големи усилия да го разкаже пред външния свят, тъй както писатели като Едгар Сноу2 сториха същото за своите съвременници, цитира техните поземлени закони:
Разполагайки с ниви, нека ги обработват задружно и щом се сдобият с ориз, нека го ядат задружно… тъй че всеки да получи своя дял и то равен дял. Всяко домакинство трябва да отглежда черници, да има по пет кокошки и две прасета като се грижи за тяхното размножаване… Настъпи ли жътва, всеки десятник (най-дребния Тайпингски административен чиновник) да се погрижи щото двадесет и пет околии под негово ведомство, да имат достатъчно хранителни припаси, а каквото надвишава и остава, той следва да внесе в обществения хамбар… Тогава чак господарят ще има доволно за себе си и всички семейства, по всички селища, ще бъдат снабдени по равно като всяко отделно лице ще бъде добре нахранено и облечено.3
Не някой друг, а сам сър Джордж Бонъм — тогавашен английски пълномощен министър в Китай — твърди, че наблюдавал как Тайпингските войски „проявиха ентусиазъм и единство в целта, което ги очерта като нещо повече от една наемна войска“, а Хенри Медоус — друг забележителен английски дипломат в Далечния изток — изпратил, на 19 април 1861 година, телеграма до министъра на външните работи в Лондон — лорд Джон Ръсел — настоявайки „да се вземе страна на Тайпингците, тъй като Манчусите са умирающи“.
Въпреки тази инстинктивна симпатия към едни хора, които се обръщали от феодализъм към свобода, отношението на Запада скоро се променило. Развитието на въстанието причинило една голяма промяна в положението на главната чуждестранна търговска колония в Шангхай. Квази-неутралният статут на тази колония я направил убежище за чифликчиите-бежанци, които занесли със себе си богатствата от наеми и търговия със зърнени храни — натрупани в долината на реката Янгце. Голяма част от това богатство се прехвърлило в джобовете на чуждестранните фирми и на отделни чужденци по време на първото поскъпване на недвижимите имоти в Шангхай, когато — благодарение закрилата на чуждестранните флагове — парцели и къщи се продавали на баснословни цени на новодошлите. Нещо повече, когато Тайпингците наближили Шангхай — който град вече се развил като главен център на китайската морска търговия — императорските власти „временно“ прехвърлили събирането на митата на англичаните, надявайки се по този начин да си запазят приходите от пристанището, дори ако е потребно да го напуснат временно.
Забогатяли и засилили своята мощ, чуждестранните търговци и едри собственици на недвижими имоти си създали своя администрация — Шангхайски градски съвет — вземайки под пълен свой контрол входа към най-голямата търговска артерия на Китай — реката Янгце. Градският съвет създал полиция и данъчни тегоби, както за частната собственост, на китайците, така и на чужденците. Това се улеснявало от правата за екстериториална консулска юрисдикция — вписани вече в междудържавните отношения на Китай — в по-раншни договори с Англия и Съединените щати и разширени и за другите държави с клаузата за „най-облагодетелствуваната държава“. По силата на тези права, единствената признавана от търговските управници на Шангхайския градски съвет власт и единствената законна апелация срещу предприеманите от тях действия, се намирали у техните консули, които функционирали като дипломатически представители, проводници на търговия и съдии при всички случаи, когато подсъдими били европейци, независимо от народността на тъжителите. За да налагат още по-добре притежаваните от всички чужденци привилегии, консулите си учредили един комитет, наречен Консулско тяло, който имал последната дума по всички въпроси.
2
Израел Епщайн говори в случая за книгата на Едгар Сноу — Червена звезда над Китай, която нашето издателство пусна в продажба в две издания. — Бел. издат.
3
Из Тай-Пинг-Тиен-Куо, от Лин Ле (псевдоним на Огъстъс Ф. Линд-лей) издание на „Дей енд Сън“, Лимитед, Лондон — 1866 г. — Бел. на автора.