Но китайският народ не можеше да чака. Той се насити на американско оръжие за избиване на родните си братя и на американски войници, които обикаляха страната, като че ли са нейни господари.
Събитията, които се развиха през януари 1947 година бяха това, от което Стилуел се опасяваше. И може би добре стана, че той не доживя да ги види.
Ние вече имахме случаят да отбележим, как един японски дипломат, обяснявайки духовито своята защита на агресията срещу Китай в залите на Обществото на народите, каза, че човек само трябва да накара западните дипломати да видят Червено (Русия), и те биха могли повече да направят разлика между бяло и черно. Със същата техника си послужиха на времето Хитлер и Франко. След капитулацията на Япония, същата техника започна да се прилага и от Чанг Кай-шек.
Госпожа Сун Ят-сен бе една от многото авторитетни китайски личности, които разобличиха тактиката на Чанг за всеки, който имаше уши да слуша. — „Ние сме застрашени, каза тя, — от гражданска война, в която реакционерите се надяват да въвлекат Америка и по този начин целия свят. Гражданската война не може да донесе единство, освобождение и препитание… Селяните ще подкрепят комунистите, които им раздават земя и намаляват данъците… Защо тогава реакционерите разпалват една война, която не могат да спечелят? Защото вярват, че гражданската война в Китай ще предизвика война между Америка и СССР и така, най-после, да смажат китайските комунисти… На наша земя днес се разгарят първите огнени езици на един световен пожар.“
Въпреки поуките, които трябваше да се почерпят напълно от Втората световна война, тактиката на Чанг даде резултати. Тя даде резултати главно защото много американски политически и военни кръгове имаха същите разбирания. Още преди капитулацията на Япония, една война с Русия бе станала постоянна тема на разговор в антуража на Макартър, Уедемаер, Хърлей, както и във Вашингтон.
От тук, мисълта за това се разпространи.
И преди още годината на победата да изтече, Америка вече строеше съоръжения в близки до Манджурия и Русия пристанища, на девет хиляди километра от своите брегове. Когато войските на Чанг бяха пренесени и се предадоха, а японците бяха евакуирани, съоръженията останаха. Председателят Труман заяви на 18 декември 1946 г., че американските войски трябва да останат в Северен Китай, за охрана на бреговите съоръжения в Цингтао. Американското министерство на външните работи вдигна такъв шум, когато вестниците нарекоха Цингтао „база“, вместо „място за закотвяне на кораби“, че всеки, естествено, изпита подозрението, че Куоминтангът действително е дал там една дългосрочна база на Америка. В големите манджурски градове, които Чанг отново превзе, той утвърди откриването на американски консулства, в които имаше много повече чиновници — отколкото американски поданици в цяла Манджурия. Китайските комунисти подозираха, че консулствата служат за координационни центрове на американо-куоминтангската стратегия и отказаха да разрешат откриването в техните области на други консулства, които биха могли да предават разузнавателни сведения на ония от куоминтангска страна, с помощта на дипломатическия имунитет.
Една особено поразителна фраза от посланието на госпожа Сун Ят-сен към американския народ гласеше, че реакционерите „не могат да спечелят“ гражданската война в Китай. Подобно изявление би изглеждало дръзко, когато само едната страна получава всичкото оръжие и всичката помощ от чужбина. Но навсякъде историята на човешкия прогрес и историята на двете области на Китай през войната, показват, че оръжията невинаги са решаващия фактор.
Действителният решаващ фактор в положението бе китайският народ, който искаше въстановяване, а не разруха, храна, а не куршуми; демократично единство, а не гражданска война; една независима държава, а не полесражение на чужди сили. Народът разбра, че китайските комунисти могат да са прекия обект, но жертва би станал целия народ, както това бе при тиранията на феодализма и чуждото вмешателство от сто години насам. Интелектуалци, които през годините на войната мълчеха, сега проговориха и бяха прострелвани по улиците. Работници от индустриалните градове по крайбрежието принудиха дори водачите на официално вдъхновявания от Куоминтанга „трудов фронт“ да се обявят и бъдат считани за противници на интервенцията, или да загубят всяка следа на влияние. А китайският войник — обученият от американците куоминтангски китайски войник — гласува за мира… „с краката си.“