Това започна с непосредствените сблъсквания в гражданската война след капитулацията на Япония, когато две армии, получили заповеди за действие срещу комунистите, сложиха оръжието си по протежение на ж.п. линия Пейпинг — Ханкоу. Но процесът се разви действително в отдалечена Манджурия. Посещавайки Общата демократична армия там, съставена от хора на Осма пехотна армия и местни партизани, американският журналист Роберт Шаплен, от списанието Нюзуиик бе изненадан да види, през пролетта на 1946 година, мнозина от хората на тази обща армия с американски оръжия в ръце. Те бяха дошли, заедно с предалите се войници от Куоминтанга. Като съюзници на Америка срещу Япония, народните армии не бяха получили нищо от „арсенала на демокрацията.“ Като косвени врагове на Америка, едно положение, което те нито очакваха нито търсеха, те се бяха снабдили с част от нейното производство, защото в каузата, която Америка подкрепяше нямаше нито сила, нито живот, нито надежда.
Колкото по на север се отдалечаваха куоминтангските войски, толкова повече те дезертираха. Нека вземем за пример 184 дивизия, която извърши поход от полу-тропичния Юнан, на другия край на Китай, до още по-отдалечения Индокитай, и там бе наблъскана в американски военни кораби за едно двуседмично бурно пътешествие до Манджурия, намираща се в съседство със сибирските снегове. Когато войната свърши, тези южнокитайски селяни, подобно на американските морски пехотинци, искаха да си отидат в родината, а не в Манджурия. Чанг Кай-шек оповести, че те се изпращат за да „възстановят китайския суверенитет“, което звучеше внушително при потеглянето им и изглеждаше прекрасно на пропагандаторите на Куоминтанга. Но щом войниците стигнаха в Манджурия, всичко това престана да има смисъл. Те получиха заповед да стрелят не по врагове-чужденци, но по други китайски селяни, които бяха воювали срещу врага през войната и бяха осъществили реформи, каквито самите те биха искали да видят в своите села. Японците и куклените наемници бяха разоръжени по-пълно, отколкото в областите на Куоминтанга. Русите си бяха отишли. Ако суверенитетът означава, че един народ е господар в своя дом, той беше вече там. Това, за което те воюваха бе господството на Куоминтанга, когото самите те не обичаха и подозираха, че американците, които ги въоръжаваха, се интересуват много по-малко от китайския суверенитет, отколкото от собственото си влияние в тяхната страна. Журналисти, намиращи се в тила на Куоминтанга, изразиха смело това на думи. Пейпингският вестник Нюз Ривю писа: „От гледището на обикновения народ отнемането суверенитетът не трябва да бъде използвано като знаме за гражданска война.“ В самия Чунгкинг, в. Демократик Дейли коментираше: „Животът на нашите правителствени войски не е по-добър от този на чуждестранните копои. Победата дойде, но от тях все още се очаква да избиват родните си братя.“
Войникът от 148-та дивизия и от около десетина други, който следваше по неговите стъпки, стигаше може би до същото заключение в по-елементарен смисъл. Всякаква солидарност, която съществуваше между него и неговия офицер от чифликчийски произход от времето, когато те се биеха срещу Япония, изчезна в това, което ясно представляваше една война на богатите срещу бедните. В сложната игра, при която сражения и преговори се редуваха ежеседмично, китайският войник не можеше да намери никакъв смисъл в това да падне убит днес, щом като утре стрелбата може пак да спре. Като пленник той имаше надеждата, че в края на краищата ще се прибере у дома си цял, ако примирието стане постоянно и поне бе сигурен, че ще остане жив — в случай, че то не е трайно. Този процес се повтаряше многократно, докато най-после, в края на 1946 г., части, наброяващи около 300.000 куоминтангски войника, се предадоха, разпаднаха се, или се обявиха за „неутрални“. По същото време Освободените области разполагаха вече с шест пълни дивизии, екипирани с американско оръжие, отнето на техния враг.
При народните армии същите съображения не бяха в сила. Те воюваха из родните си места за осезаеми блага, демократично самоуправление, за признаване достойнството дори и на най-бедния и, най-вече, за земя от поделените имения. За тях преговорите и съпротивата представляваха променливи методи за отбрана на придобивките им. Те предпочитаха благата им да се признаят по мирен начин, но бяха готови да ги бранят и с живота си.