Всеобщото военно положение, което се разви последователно, се обуславяше от два факта. Войските под комунистическо водачество не разполагаха с достатъчно оръжие. Правителствените армии не разполагаха с народа. Комунистите не се стараеха да държат в ръцете си големи градове. Това се разбира от само себе си, защото в напрегнати битки печели онази армия, която разполага с по-голяма огнева сила.
Куоминтангът, благодарение на своята непопулярност, трябваше да охранява всеки град, който той окупираше с твърде големи сили, оставяйки все по-малко и по-малко войска, която да охранява съобщителните връзки и да действува като ударна сила. И благодарение на това, че техния враг бе по-разпръснат и обвързан, даже от японците, комунистите имаха възможността да контролират вътрешността и да прекъсват ж.п. линии зад всички куоминтангски челни колони. Повечето от предаването и пленяването бе резултат от изолирането на подобни изнесени напред части. Намаляването на правителствената войска доведе до загуба на нападателна сила. При все че тяхната политика не предвиждаше отбрана на градове срещу по-големи нападения, в началото на 1947 г., комунистите бяха освободили много повече такива градове, отколкото през войната.
По същото време, дълбоко в тила на Куоминтанга настъпиха сериозни затруднения. Успоредно с политическата немощ на режима поради безредици в градовете и стопанското омаломощаване, вследствие инфлацията, намиращите се далече от фронта селяни започнаха да се бунтуват. Бунтовете, подобно на тези през войната, се дължеха на насилственото мобилизиране и грабителските данъци. Но имаше нещо ново. През войната и последвалите преговори, китайските комунисти се въздържаха от агитация в куоминтангските села, или от въвеждане програмата и водачеството си там. Но сега те използваха тактиката и опита си за всеки местен протест, до който можеха да достигнат. Селските бунтове вече не замираха. Напротив, те кристализираха в нови бази, подобно на установените на времето в тила на японските позиции. Законът на Куоминтанга бързо престана да важи в територии с многомилионно население и с организирани въоръжени сили, достигащи повече от 200.000 души. Въстаннически администрации започнаха да се появяват в провинции, не засягани от гражданската война през изтеклото десетилетие. Между тях бяха Сечуан, където Централното правителство намери подслон през войната, Куангси, Квейчоу и Юнан — далеч на югозапад. Мнозина от новите бунтовници бяха избягали от куоминтангските армии. Те донасяха и оръжието си — американски пушки, картечници, противотанкови оръдия и дори артилерия. Воденето на действия против тях и охраняването на метежни тилови области, изискваха ново напрежение от правителствените войски.
Неспособен да укрепи властта си и уплашен от нарастващото излагане в очите на американското общество, Чанг свика на заседание Националното събрание и започна да прикачва демократични украшения на режима си. Комунистите и Демократичният съюз — двете главни опозиционни партии — отказаха да вземат участие, поддържайки, че само една партийна коалиция може да свика заседанието. Чу Хсуе-фан, вожд на Китайския съюз на труда, получи заповед да вземе участие в заседанието и да представлява китайските работници, но той предпочете да избяга в Хонгконг, отколкото да вземе участие в тази маскировка за гражданска война. Тайната полиция на Чанг го подгони и там и го нарани, за да демонстрира наказанието за неподчинение.
Прие се нова конституция. Докато конституцията още се разискваше, армията на Куоминтанга избиваше китайци, които се различаваха в политическо отношение от него. Една полицейска хайка изпоарестува над хиляда набедени опозиционери в Кантон. Китайската цензура, която бе престанала да съществува официално, отпразнува случая като забрани две чуждестранни книги: „Призивът на Червен Китай“, от Гънтър Стейн и тиражната книга „Гръм от Китай“, от Теодор Хуайт и Анналии Джейкъби.
Американският посланик Джон Лейтън Стюарт изпълни дълга си, като заяви пред печата, че Чанг бил действително демократ по сърце. По същото време, американското посредничество започна вече да се преустановява. Ясно ставаше, че е започнато нещо, което никой не би могъл да завърши, и американските кореспонденти най-после съобщаваха в родината си, че „човек не може да убие една идея.“
Единственият резултат, освен мнимата конституция, добит след двугодишна заблуждаваща политика, бе един нов порой от китайска кръв.
Войната изглеждаше като една продължителна борба за постигане на крайна победа, но все още съществуваше слаба надежда да бъде спряна насред път. Оттеглянето на интервенцията би било едно от средствата за това. Друга възможност бе кристализирането на вълненията в областите на Куоминтанга и в един стремеж за власт от по-здравите и по-либерални елементи на партията и възобновяване на преговорите за едно демократично, коалиционно правителство. Някои американци предложиха трето разрешение, за да поправят нанесената вреда. Сенаторите Мъри и Фландърс — единият демократ, а другият републиканец — поискаха посредничеството да се разреши с участието на Великобритания и Съветския съюз. Смяташе се, че подобно посредничество, би могло да спечели отново доверието на всички партии и на китайския народ. Идеята бе подкрепена и от изтъкнати американски експерти-академици по въпросите на Далечния изток, като професорите Оуен Лятимор, Харлей Макнеър и Фостър Риа Далес.