Първият главен външно-политически акт на министъра на външните работи Маршал бе да прекрати посредничеството в Китай. Това стана на 29 януари 1947 година, само три седмици след като той обнародва доклада си. По същото време се подразбра, при все че не бе заявено изрично, че американската морска пехота в Китай ще бъде върната в родината си. Отзоваването засягаше, обаче, само военни части, които бяха свършили работата си след като обезпечиха контрола върху няколко области в полза на Чанг Кай-шек. Дълги седмици тези части не вършеха нищо, а само се въртяха из казармите, превозваха хранителни припаси за хората от американската посредническа служба и притесняваха китайците по най-различни начини. Тяхнотото заминаване би било безспорно от значение, защото щеше да намали възможните инциденти като този при Анпинг и би сложило край на надеждите на Чанг Кай-шек да накара американските войници действително да се бият на негова страна.
Личното мнение на външния министър Маршал за Куоминтанга може да е повлияло върху неговата постъпка за спиране на заема от 500 милиона долара от Банката за внос и износ в полза на Чанг, като средство за натиск върху него. Но не беше ясно как ще се упражни натиска. Опитът показваше, че Съединените щати никога не се държеха действително твърдо с Чанг по въпросите за гражданската война. Но сведенията от китайска страна гласят, че към Чанг са били отправени много твърди думи, за да го накарат да подпише несправедливия американо-китайски търговски договор.
Нещо повече, самият Маршал се намираше под силния натиск на привържениците на политиката на „твърдост“ в Конгреса и другаде, които държеха за оказване помощ на Чанг, даже повече отколкото преди. Сенаторът Ванденберг, водач по външната политика на републиканското мнозинство, произнесе в Кливланд реч в същия смисъл, веднага след като Маршал встъпи в длъжност. Той даде да се разбере по съвсем ясен начин, че само един такъв курс ще се радва на подкрепата на неговата партия. На неговата декларация веднага пригласи и Джон Фостър Дълес. В-к Ню-Йорк Таймс, представляващ демократите-десничари от течението на Бърнс за двупартийна външна политика, изрази по свой начин задоволството си от прекратяването на посредничеството. Вестникът ликуваше, че Съединените щати не са принудени повече да разговарят с опозиционните на Куоминтанга кръгове в Китай и следователно, като последствие от това, да ги признават. Всичките тези гласове представляваха онова, което можеше да се нарече „руският подход“ към Китай. Друга дума, която може да се приложи в случая е „тезата за двата свята.“ Идеята бе, че всяка групировка, която нарушава предивоенното статукво е преден отряд на Русия против Америка. Независимо от това какво китайският народ може да желае за себе си, той трябва да бъде сразен щом се противопоставя на Чанг — когото Америка държеше в джоба си. Този възглед бе довел вече до крайно сериозни американски дипломатически поражения и загуба на престиж — не само в Китай. Но твърдоглавите хора бяха омаяни от „американския век“, атомната бомба и собствените си затворени мозъци. Те като че ли не се интересуваха кого отблъскват, или как изолират собствената си страна в един изменящ се свят.
През март 1947 година предстоеше Маршал да замине за Москва. При все, че главния предмет на разискванията щеше да бъде германският въпрос, съвсем положително беше, че ще се повдигне и въпроса за Далечния изток. Това също можеше да обясни и изтеглянето на войски от Китай. Министърът на външните работи Бърнс и министърът на външните работи Молотов бяха обещали подобно изтегляне и ненамеса в Китай, на една по-предишна Московска конференция — в 1945 година. Зле би било да се отиде без да бъде изпълнена по очевидната част от обещанието. В самия Китай, гражданската война продължаваше и Чанг я губеше — въпреки всичката американска помощ, която получаваше.
Водачите на Америка допуснаха щото тяхната страна да поеме ролята, която най-напред играеше Англия, а после и Япония. Америка стана най-изтъкната сила в Тихия океан, търсеща да диктува на другите как би трябвало да живеят, чия стратегическа крепост следва да бъдат и чии стоки да купуват. Тази роля бе поета в едно време, когато 450 милионният народ на Китай и един милиард хора от колониална и полуколониална Азия стоеше там, където стоеше и Америка в 1776 год.