Непосредствено след завършека на Тайпингското въстание, в едно селце, недалече от Кантон, в селско семейство от средна ръка, се родило момченце, което кръстили Сун Ят-сен. То израстнало непосредствено сред земята и хората, които я обработвали. Като дете то прекарвало безкрайни часове, заслушано в старите хора, които смучели лулите си и разговаряли как те се борели и щели почти да свалят династията, как те за малко изпуснали да създадат един Китай на обикновените хора. Роднини-емигранти от семейството Сун проводили момчето на училище първо в Хонолулу, а после и в Хонг Конг.
Това, което най-напред направило най-силно впечатление на Сун била възможността за един по-добър живот, която създавала европейската култура. Той решил да стане лекар, учейки първоначално в издържания от Америка Медицински факултет в Кантон, а после и в Хонг Конгския Университет, където се и дипломирал. Той чел Джон Стюарт Мил и Монтескьо и видял, че учители и студенти разисквали върху демокрацията и зараждащия се европейски социализъм. В спорове между демократични интелектуалци и реформатори — привърженици на конституционни реформи — той се определил на страната на републиканците.
Сун в скоро време започнал да стърчи над останалите. Новите идеи тези хора разглеждали някак си книжно, или — вдъхновявани от съвременния анархизъм — кроели бомбени атентати за избиване на манчуски първенци.
И тъй като неговите мнения били мъдри, на него започнали да гледат като на водач. Практик и неуморим, той не само проповедвал, но и организирал. Живущите в чужбина китайци го снабдявали с пари. Тези пари той изразходвал да пътува и пише из всички страни, където се учели млади китайци. Във всяка група завършили в чужбина студенти, които се завръщали в Китай да упражняват професии, или да постъпват на държавна или военна служба, имало по няколко привърженици на неговите идеи. Установен бил и поддържан двустранен контакт. Така се създала първата политическа партия в Китай, която — след много промени в названието — станала известна като „Куоминтанг.“
Сун Ят-сен знаял, че династията е разкапана и че й трябва само една искрица, за да свърши. Но първите революционни опити от страна на малки „акционни групи“ пропаднали и техните членове били екзекутирани. Ето защо, революционерите започнали да обмислят въстание в рамките на новата армия, която манчусите се стремели да организират. Тази армия била съставена от китайци, но командния състав се състоял от хора учили се извън границите на Китай.
Основите били положени здраво и останалото се случило почти от само себе си. Когато през 1911 година Сун дочул, че част от гарнизона в Ханкоу бил въстанал против династията, той съвсем не се намирал на самото място, а четял лекции в град Денвър, в Америка. Никой не очаквал това, а най-малко — чуждите държави и техните дипломати в Китай, които — както винаги — не можели да прозрат през пищната външност на правителствата, при които били акредитирани — растящото вътрешно брожение. Освен това, същото правителство все още изглеждало, накратко казано — „добро за сделки“. Съединените щати, намирайки се под републиканското управление на президента Тафт, били току-що отпуснали един заем от Уол Стриит на правителството Манчу като платежоспособна страна, проявявайки по този начин жив интерес към неговото съществувание. Искрата, която довела до този въоръжен бунт, започнала като единодушен масов протест против този заем на един режим, чието закрепване никой китаец не желаел да гледа. Осмиван отначало от всички наблюдатели, бунтът се разширил като силен пожар из цял Китай.
Вдовствущата императрица била починала преди три години. Императорът бил още бебе в пелени, който под името Пу Йи стана — двадесет години по-късно — куклен император на Манчукуо. Главното командуване на войските посъветвало императорското семейство да абдикира, тъй като не можело да се вярва повече на войските. Сун се озовал незабавно в Лондон и си осигурил обещанието на английското правителство да не се намесва и да осуети евентуална намеса от страна на японците. Това улеснило революционерите.
Императорската система, която управлявала Китай хилядолетия, рухнала почти както Старият завет описва рухването на Иерихонските стени — само при звука на тръбите. Колкото и дълго европейските държави да закриляли тази система, сега родените на Запад движения я разрушили.