Интересно било реагирането на Америка спрямо това събитие. Американският народ, припомняйки си своите традиции, откликнал с интерес и ентусиазъм. Но столицата Вашингтон, която тогава плувала в първия голям период на Доларната дипломация, била изплашена и се почувствувала неловко. Слухове от онова време допускат мъгляво, че Америка била подкрепила Сун Ят-сен като борец за американски идеали. Ала фактите, които могат да се отбележат във всяка честна историческа книга, показват, че най-голямата република на света (Америка) последна изоставила надеждата си в най-грозния и най-стар световен деспотизъм.
Политическата промяна в Китай не беше една революция, тъй както ние я разбираме. Още първият попътен вятър отнесе проядените от молци императорски мантии, но китайското общество си остана такова, каквото си беше и по-преди. В село остана чифликчията, а в държавната канцелария — старият бюрократ. По върховете имаше може би брожение, но надлъж и шир из страната нямаше някакво по-голямо вълнение, освен радостта от премахването на императорите.
Наистина, едва ли някога е била извършена смяна на династия при толкова малко проливане на кръв. След заглъхването на първата пробна суматоха от пушечна стрелба, най-войнствения шум, който народа чу бе щракането на ножиците, които отрязаха натрапените от манджурците плитки по главите на 400 милиона души. Мартиниус ни разказва, че през 1644 година, китайският народ се борил смело срещу новата мода, налагана от Манчусите. През 1911 година никой в цял Китай, не стори дори и опит да се бори за запазване на плитките.
Сун Ят-сен се прибрал бързо в родината си и неговите последователи го провъзгласили за министър-председател в Нанкинг. Но „тежката аристокрация“ на Китай не го одобрявала. Дипломатическото тяло и неговата охранявана крепост гледали студено на „доктринера-демагог“. Селските маси били непробудени. Силата на Сун се намирала само в централните и южни провинции. Град Пекинг и машинерията на старото правителство се намирали в ръцете на неочаквания негов съюзник — Юан Ши-кай — онзи генерал, чиито армии династията Манчу считала за последна своя опора.
Юан бил амбициозен приспособенец — от онзи род опортюнисти, които се присламчват към революциите, когато не могат да ги смажат. Той олицетворявал военната надежда на реформистите от 1898 година, но ги предал на вдовствуващата императрица. Сега Юан заявил на Сун и неговите млади хора, че те могат да имат своята република, ако направят него — Юан — председател. Той разполагал с войските. Чуждите държави гледали благосклонно на него. Той бил от онзи род държавници, с които те можели да се разбират. Сун се боял от гражданска война и дал оставката си в негова полза.
Рядко революция и контрареволюция са следвали една друга така гладко. Старите функционери свалили знамето на императорския дракон и развяли петолъчното знаме на Републиката.4 След може би най-корумпираните и непълни избори в историята, съставен бил парламент — със Сенат и Камара на народни представители. Повечето от членовете на двете камари били феодални господари, които вземали подкуп и действували по заповед. Делегацията на Куоминтанга скоро се оттеглила и Сун Ят-сен установил своя щаб в Кантон — полу-бунтовен, полу-спокоен.
Наскоро избухна и Първата световна война. Европа се заангажира твърде много, със собственото си кръвопролитие, за да упражнява натиск върху Китай. Япония реши да се възползува от положението и постави искане за изключителни концесии. Юан прие без мъчнотии. Той мечтаеше за трон и беше готов да плаща за всяка подкрепа, която би могъл да получи.
Службата за обществени отношения през следващия период бе поверена на един американец — докторът по философия Франк Гуднау — първият от дългата поредица чужденци-лакеи в полза на китайската реакция. Гуднау написа учени тезиси, за да докаже, в края на краищата, че на китайските традиции и темперамент ще приляга само една монархия.
Есетата на Гуднау бяха развяни под носовете на немалкия брой китайци, които бяха така повлияни от могъществото на Запада, че бяха започнали да вярвят вече на думите на един китаец, който заявяваше, че „чужденците имат по-мъдър ум, тяхната луна е по-светла и тяхната вода — по-сладка.“
Но ако китайският народ, като цяло, все още не знаеше каква форма на управление желае, то от хилядогодишен опит той знаеше какво не желае. Когато Юан дръзко се обяви за император на Китай през 1916 година, навсякъде избухнаха бунтове. Само след няколко седмици неговите надежди бяха разбити, а той падна мъртъв. Колкото и вярно да беше, че Китай все още не е република, също така ясно ставаше, че нищо не може да тласне страната назад — към старата императорска форма.
4
По един лъч за всеки от съставните народи: китайци, манджурци, монголци, мохамедани и тибети. — Бел. на автора.