Но всеки не разбираше това. Известни хора смятаха, че Юан се е провалил, защото представляваше едно парвеню и че при един „законен“ кандидат, опитът би успял. Но и на тези хора устата бяха запушени скоро. Императорската реставрация, която сложи край на всички реставрации в Китай, настъпи през 1917 година. Новият претендент беше малкият наследник на династията Манчу — Пу Йи. Подкрепата осигуряваше Япония. Цялата пантомима приключи в няколко дни, а „императорът“ и свитата му потърсиха убежище в холандското посолство.
Следният етап в Китай бе десетилетието на генералите.
Краят на Първата световна война причини промени в международното и вътрешно положение на Китай, равни само на онези, които съпровождаше първият удар от Запад.
Задружната опека на великите сили над Китай беше сериозно засегната. Германия и Австро-унгарската империя бяха изключени от тази опека вследствие на поражение. Русия се оттегли поради революцията. По време на войната Япония се възползува от обстоятелствата. При положение, че воюва на страната на Съглашението, Япония се зае главно да налага свои условия на Китай и в присвояване на старите германски права в Шантунг. Независимо от опасенията, Англия подкрепи Япония. По силата на спогодбата Лансинг-Иши, от 1917 година, Съединените щати също признаха „специалните права“ на Токио в Китай. Като добавачна награда, заради положението си на съюзник, Япония получи германските острови в Тихия океан, които тя използува с такова голямо преимущество през Втората световна война.
След войната, обаче, Япония бе изолирана. На Вашинтонгската конференция от 1921 година САЩ упражниха новото си могъщество като най-богата държава на света и изгониха Япония от Шантунг. Америка отмени спогодбата Лансинг—Иши и постигна разкъсването на англо-японското съглашение, което застрашаваше американското флотско господство в Тихия океан. Подписана бе спогодбата на деветте държави, която избягваше „сферите на влияние“ в Китай. Но международното равновесие си остана разклатено. Плановете на задружно влагане на капитали в Китай — като плана за нов банков „консорциум“ за заеми — си останаха само на книга.
Мъчнотията беше там, че след смъртта на Юан Ши-кай, цял Китай не се управляваше от един силен мъж, посредством който да действува един общ фронт от държави, дори ако този фронт съществуваше. Цялата държава като че ли се разпадаше от ожесточените борби между генералите, които управляваха провинции и спореха за водаческото място. Англия и Япония подкрепяха по отделно свои предпочитани кандидати. Неизвестни авантюристи блясваха из заглавията по първите страници на световните вестници и заглъхваха. Образуваха се огромни армии, които изчезваха през нощ. Генералите се купуваха един друг — а също и своите подчинени — с парични средства, които отпускаха местни или чуждестранни покровители. Те наемаха китайски селяни, които да избиват други китайски селяни с изостанали от Първата световна война оръжия, които предприемчиви оръжейни доставчици — с или без подкрепата на своите правителства — събираха из цяла Европа и ги продаваха на всеки, който можеше да плаща.
Но това беше само фасадата. Зад нея се развиваха важни обществени и стопански събития. До тогава почти всички китайски бизнесмени в пристанищните градове бяха търговци, посредници или агенти на чужди доставчици и на чужди купувачи. Но през време на войната мнозина от тях започнаха да строят фабрики. Европа беше така погълната от собствената си война, че не можеше да произвежда достатъчно леко-индустриални стоки за себе си, камо ли за износ в чужбина. Япония използува част от застоя, но и Китай спечели от това. За първи път Китай бе в състояние да прави износ на манифактурни стоки. Той дори продаде известно количество желязо и стомана — произведени в агонизиращите заводи „Аниепинг“.
След свършването на Първата световна война китайските фабриканти се изправиха пред криза, защото значителна част от тяхното производството не беше конкурентоспособно, а покупателната сила на селячеството, което продължаваше да живее при непроменени феодални условия, беше много слаба. Те се стараеха да пазят малкото си собствени пазари чрез увеличаване митата на вносните стоки, но това беше забранено от „неравноправните договори“, които определяха максималният вносен налог, който Китай можеше да удържа, на 5 на сто. Те искаха едно силно националистическо правителство, което да оспори тези договори и да сложи край на милитаристичните войни. Мнозина започнаха да проявяват отново интерес към Сун Ят-сен и неговият Куоминтанг в техния Кантонски оазис — единствената китайска партия, която нямаше никаква външна подкрепа, нито задължения.