Стопанските промени бяха последвани и от културни промени. Децата на новите градски слоеве, които следваха из китайските университети, организираха първото китайско студентско движение, като протест срещу предаването Шантунг на Япония, по силата на Версайския мирен договор. Липсата на централно правителство имаше едно преимущество. Генералите се бореха за положението си с такова напрежение, че нямаха никакво време да обуздаят жаждата за знания.
Не стотици, а десетки хиляди млади китайци изучаваха европейските философски дисциплини — от либерализма до марксизма — който току-що се бе наложил в Русия. Пазарят се изпълни с преводи. Младите четяха Джеймс и Дюи, Маркс и Ленин, Мил и Линколн, Ромен Ролан, Х. Г. Уелс, Емерсън, Уитман и Максим Горки.
Разви се модерен печат. Група китайски просветители извършиха „литературната революция“ — излагайки за първи път обикновената говорима реч в печатно писмо. Преди това книжовният китайски език беше така различен от говоримия, както старогръцки от днешния гръцки език, или както латински от италиански. Макар че повечето китайци си оставаха неграмотни, всеки можеше сега да проумее, когато се четеше на глас. Нови пътища се откриха за потока на новата мисъл — от учените към народа.
Но индустрията, то се знае, не се състои само от фабриканти. Строежът на фабрики доведе сега за първи път броя на фабричните работници до един милион. Абсурдно е да се твърди, че Китай бе „индустриализиран“. Той и днес не е, а тези работници съставляваха само четири стотни от населението на страната. Те бяха, също така, може би най-зле платените работници в света. Но те бяха достатъчни, за да се организират като политически фактор.
През 1920 година марксистки интелектуалци и студенти в Китай образуваха Комунистическата партия, в чиито редици скоро се вляха борчески настроените синдикалисти. Големите стачки, които последваха не само настояваха за по-добри условия на живот, но издигаха и антимилитаристични и анти-империалистични лозунги.
Някогашният „престиж на белите“ започна да изчезва — и това беше също една нова промяна. След като станаха свидетели на европейската касапница, „поклонниците на Запада“ сред китайците започнаха да гледат по-критично на постиженията на чужбина.
Първата световна война съвсем не беше някакъв китайски въпрос и мнозина китайци — включително и Сун Ят-сен — се противопоставяха срещу влизането на Китай във войната. Когато страната беше въвлечена в нея, милитаристите от северен Китай позволиха на английските доставчици да пренесат в чужбина 140.000 кули, не да се сражават, а да копаят окопи за съглашенците — защото се смяташе, че китаецът е способен само на това. Но голям брой китайци бяха изпратени също в Европа като фабрични работници. Тези хора станаха част от европейските трудови маси при следвоенните стачки и бунтове. Прибирайки се в родината си тези работници разказаха, че не всички чужденци са грубияни и богаташи и че не всички живеят така, както живеят чужденците в Китай. Нещо повече, те можеха да свидетелствуват, че мнозина из Европа са подтиснати, че се борят срещу господарите си и че не се счита за „превъзхождащ“ никой, който работи само с две човешки ръце. Тази двойна опитност на голям брой китайци се оказа източник за безпокойство както на чужденците в концесиите, тъй и на китайската бюрокрация.
Подобно на всички източни народи и Китай бе слушал жадно декларациите на американския президент Уилсон и идеалистичните фанфари, които възвестиха раждането на Обществото на народите. Надеждите, които тези изказвания събудиха, не бяха разпръснати дори от съмнителните постъпки на международните конференции от 1919 година, които едновременно санкционираха военновременния японски грабеж в Китай и нанесоха оскърбление на всички азиатски народи — като отказаха да направят декларация за равенство между расите. Въпреки последвалото възмущение, все още съществуваше тенденция да се отчетат недостатъците на новия и смел свят като временни успехи на чуждестранната реакция над либерали от типа на Уилсон.
Сун Ят-сен и новите китайски индустриалци, които обърнаха очи към него, споделяха някои от тия възгледи. Сун считаше, че чуждото влияние може да се изрази сега по нови пътища — като Китай се модернизира, вместо да му се смуче кръвта. Неговите планове се съдържаха в една книга, наречена — Международното развитие на Китай и те предвиждаха напредналите в техническо отношение държави да помогнат на Китай да си създаде едно здраво, демократично управление, да вложат огромни капитали в рамките на една справедлива печалба, но без да ограничават суверенитета на Китай, и да снабдят страната с железници и индустрии. Той изтъкваше, че за тази цел не ще са необходими повече капитали, от онези, които се изразходваха само за няколко месеца братоубийствена война. Той доказваше още, че това ще запази европейското стопанство от кризи и ще осигури на европейските техници и работници постоянна работа, както в родината им, тъй и в Китай. Но и Англия и Съединените щати пренебрегнаха Сун като безплоден фантазьор и се постараха да възстановят позициите си отпреди войната. Те отново ограничиха своите търговски сделки само до феодалните бюрократи, генералите и техните посредници.