Първият Национален конгрес бе свикан през 1924 година и Програмата, която той изработи въплоти както Трите народни принципа, така и Трите велики политики. В организационно отношение програмата предвиждаше условията за сътрудничество между Куоминтанга и комунистите в една обща партия.
Последните два пасажа от Завещанието говорят сами по себе си:
Тук има само жажда за демокрация и прогрес.
През годината, когато Сун почина, новата Програма се въплоти в революционна практика. Масовата мобилизация замести конспирацията и подривната дейност като основни оръжия в арсенала на неговите последователи. Пръснатата, но разположена по стратегически места работническа класа и огромното море от феодално селячество бяха насърчени да се организират за стопански искания и политически действия. Първият принос, който новата мощ на обединените работници оказа на националната кауза, бе пълното парализиране на пристанището Хонг Конг — база на английското колониалство и стопанско господство в Южен Китай — с две големи стачки. Работниците показаха как могат да обезоръжат феодалите от Северен Китай като спрат техните железници.
По същото време в Кантон се създаде една армия от нов тип, без прецедент в Китай. За офицери се обучаваха патриотични студенти, работници и членове на двете сътрудничещи си партии във военната академия Вампоа. Директор на Академията беше издигащият се млад куоминтагски командир Чанг Кай-шек. Декан на академията беше един още по-млад човек, комунистът Чу Ен-лай, чиято кратка опитност включваше участие в студенското движение и връзки с левите движения, които се ширеха из Европа.
През 1925 година армиите поеха победния си марш. Новата „работническо-селска“ политика заздрави собствената им база и разстрои тила на враговете им. Сплотени от организатори, селяните се надигнаха. Профсъюзите подготвяха градовете за окупация. Вражески войници преминаваха към тях. За едно невероятно кратко време генералите-диктатори от Южен Китай изчезнаха като дим.
След по-малко от две години коалиционните войски се намираха пред вратите на Шангхай — главната крепост на чуждото влияние в Китай. Вместо да се постараят и разберат китайското въстание като се приспособят към историческата неизбежност, Англия, Франция и Съединените щати стовариха войски в Китай, надявайки се да го сплашат. Единствената причина, може би, задето те не навлязоха пряко във военния конфликт бе, че докато шангхайските стопански магнати и местните европейски командири желаеха това, респективните правителства на тези страни — и особено американското — бяха по-предпазливи. Те издадоха заповеди за отбраняване на чуждестранните привилегии и бази при нападение, но не можаха да се съгласят на нещо повече.
Шангхай бе превзет не от вън, а извътре, благодарение един бунт на работниците, организиран от Чу Ен-лай, който се бе промъкнал преоблечен в града. Местните военни бяха изтласкани от намиращите се под китайска администрация части на града, дори преди приближаването на армията.
Чужденците приложиха сега една нова тактика. Те се помъчиха да завербуват агенти сред самите революционери. При тези свои действия те проумяха по-правилно значението на няколко назряващи конфликти сред коалиционния лагер. Китайските индустриалци бяха против чуждестранния контрол, но те започнаха да се страхуват още повече от нарастващата мощ на организираното работничество, макар че по него време това работничество не беше насочено срещу тях. Те и мнозина куоминтангски офицери бяха също уплашени от анти-феодалното въстание на селяните.
Тъй както средният китайски работник и войник беше довчерашен селянин, също така и индустриалците и офицерите бяха доскорошни чифликчии и търговци — изплатили фабриките и образованието си с доходи от феодални ренти. Революционата програма, която изглеждаше добра като абстрактно понятие и служеше до сега на техните интереси започна вече да изглежда като препятствие и опасност. Тези хора искаха простия народ да се бие в тяхна полза, но същевременно искаха плодовете на победата изключително за себе си.