Междувременно, великите сили заздравяваха новия „силен човек“. Както бунтът на боксерите — макар че беше потушен — стори много за уплашването на най-смелите защитници на тезата за разделянето, тъй и походите през 1924–1927 година — въпреки че не постигнаха целта си — доведоха до изчезването на няколко от формалните вериги на китайския суверенитет. За да се укрепи положението на десничарския Куоминтанг, отмениха се ограниченията върху свободата на Китай сам да определя вносните мита на стоките. Обществото на народите изпрати на Чанг Кай-шек съветници по строежа на пътища и за вземане на противоепидемични мерки. Запасни американски офицери, като полковник Ченолт — който по-късно се върна в редовете на войската и игра такава значителна роля във войната срещу Япония — отиде в Китай, за да обучава — с благословията на Вашингтон — летците на Чанг Кай-шек.
Армиите на Куоминтанга продължиха пътя си към Северен Китай, оставяйки гнезда от революционни войски, за да станат по-късно в тила им — Китайски Червени армии. Напредването на Куоминтангските армии сега беше от различен характер — без да се различава нещо особено от някогашните милитаристични граждански войни. Имайки зад гърба си чужденците и китайските феодални кръгове, останалата част от пътя не се оказа трудна за Чанг. Той води военни действия срещу част от старите и деморализирани военни диктатори, а други направи свои васали. Но в Шантунг се разигра един зловещ инцидент. Япония, която не харесваше англо-американската подкрепа на Китай, стовари войски, за да попречи за известно време на Чанг. Но работата се изглади и Чанг скоро стана господар на цялата страна.
Какво последва след това национално „обединение“?
„Единството“ под управлението на новия силен човек на Китай започна да се пропуква. Разпръснатите народни сили не само потягаха своите редици, но и военните пак надигнаха глава. През 1928 година един кръг от неговия десничарски Куоминтанг се разбунтува и установи независим резерват в южните провинции, който англичаните от съседния Хонг Конг удостояваха с известно благоволение. На север японците окуражиха един бунт на Йен Хси-шан и Фенг Ю-хсианг, при съучастието на самозвания „левичарски“ куоминтангски авантюрист Уанг Чинг-уей, който имаше пръст и в разцеплението на юг. Бавно, но сигурно Чанг Кай-шек бе сведен от своя пост на автократ до поста на един феодален крал, който е пръв само сред своите барони и не по-могъщ отколкото някои от тях. Съществуваше и непосредствената опасност, че тенденцията към военна диктатура, може да се наложи изцяло, че Чанг ще бъде ограничен още повече и не ще остане само един областен военен диктатор по долното течение на реката Янгце — нещо като пазач на задния двор на Шангхай.
Докато старите слабости на Китай се надигаха отново, работите започнаха да се развиват зле и на Запад. Благоденствените двадесет години от началото на днешния век внезапно се прекратиха с голямата стопанска криза. Раздруса се цяла Европа и Съединените щати. Китайската индустрия и търговия — които залагаха толкова много на свободата да определят сами вносните мита — също се намериха включени в общата стопанска катастрофа. Както по цял свят, така и в Шангхай, Тиенцин, Мукден и Кантон се затваряха фабрики.
Неочаквано производствена криза след производствена криза започнаха да раздрусват Южна Манджурия, където Япония имаше господствуващата сила още след поражението на руските царски армии и флоти през 1905 година (като единствени железнопътните интереси на север си оставаха руски). Макар че отначало не беше ясен, смисълът на тези предварителни стопански трусове пролича след години. И ето, сега ние виждаме вече Китай изправен пред отлаганото от сто години — по различни причини — велико изпитание. За пръв път в най-новата история на Китай един външен агресор така се облагодетелствуваше от слабостта на Китай и от международната атмосфера, че можеше да проведе една кампания за неговото пълно завладяване.
Печеливши от лотарията се оказаха японците. И когато комбинацията от обстоятелства окончателно се закръгли, те бяха вече на мястото — без някой да може да им попречи, еднакво жадни и организирани за война.
Друго едно нещо, което само малцина „алармисти“ предрекоха на времето — и което всички ние днес знаем като хвърлим поглед към миналото е, че японската агресия в Манджурия беше начална глава към Втората световна война. Тя поведе потокът от събития, които принудиха не само Китай, но и Запада и С. С. С. Р. да се борят рамо до рамо за съществувание.