И на фона на тези събития, ние можем да се върнем към нашите първоначални въпроси.
Силите, които се бореха да направят Китай независим и силен, мразеха ли чужденците?
Обратното, още от самото начало те се вдъхновяваха от „чуждестранни“ идеи. Тайпингците вярваха в едно своего рода християнско равенство. Реформаторите-конституционалисти от 1898 година се бяха надъхали с консервативните западни теории за управление. Сун Ят-сен расъждаваше в рамките на английския и американския либерализъм и социален прогресивизъм. Китайските комунисти, които се появиха в самия край на току-що разгледания от нас период, бяха марксисти, но не считаха Китай узрял за социализъм. Всички тези кръгове бяха анти-империалистически, но вярваха — без изключение — в приятелството и сътрудничеството с други народи. Западът се противопостави срещу всички групировки и носи отговорност за голяма част от пораженията им. Постиженията им се създаваха въпреки чуждата подкрепа на техните феодални врагове.
В резултат, феодализмът, след като смени много фирми, продължаваше да господствува над китайската икономика и правителствата. Но политическото влияние на прогресивното движение и на войските на част от същото движение, бяха достатъчно силни да поведат народа на съпротива срещу Япония след 1937 г. Те задържаха Китай във войната и Западът, когато сам бе нападнат, имаше вече съюзник.
Тъй както няма отговор кой щеше да спечели войната, ако Китай бе пропаднал преди Пърл Харбър, също така не би могло да се отговори какво би се случило ако протестните движения на китайския народ през миналия век не бяха запазили страната от превръщане в колония, която щеше да фигурира само като пасив във войната на Запада с Япония. Но самите събития дават отговора. През време на Втората световна война, нито една далекоизточна колония, в която бе вече стъпил вражески крак, не можеше да се отбранява. Китай успя да стегне източниците си и да устои на изпитанието само защото бе държава, а не колония.
Ако китайската реакция бе успяла да изгради реална сила, както национална тъй и международна, тъй както нейните събратя от Токио можаха да сторят това под поръчителството на една чужда държава, която имаше нужда от тях, на страната на Оста можеше да има две Японии, вместо една. Тъй се случи, че Китай остана слаб и послужи за изкушение на японското нападение. През войната китайските управници се люшкаха неистово между съпротивата и капитулацията, между Обединените народи и Оста. Те съживяваха стария расов дух за борба срещу собствените си прогресивни елементи и срещу западните съюзници в самия момент, когато това беше удобно за Япония и най-опасно за свободата на Китай.
Първият и единствен антифеодален жест на западните държави през първия век на техния контакт с Китай беше жестът на американския генерал Стилуел през 1944 година, за който ние споменахме в началото на тази глава. И той дойде като опит да се установи военно сътрудничество между Съединените щати и китайските партизани под комунистическо водачество, защото армиите на стария Китай не бяха нито достатъчни, нито съюзник на който можеше да се разчита. С други думи, този жест се диктуваше пряко от американските нужди на момента. Но съглашението между китайския феодализъм и Западната реакция се утвърди повторно, дори и в разгара на войната. Стилуел и неговата политика бяха отстранени от сцената преди сътрудничеството, което той търсеше, да бе изпълнено дори с една пушка, отпусната по закона Заем-наем.
Правилно ли е да наречем китайската реакция „националистична?“ „Руски продукт“ ли бяха демократично-комунистическите коалиции от 1924–1927 година и настоящата?
Историята ни учи, че западните държави винаги са се мъчили да намерят силен човек сред редовете на китайската реакция. В същото време, китайския феодализъм — от Ву Сан-куей нататък, е бил готов да повиква силни хора от чужбина, за да му помагат, щом народа го застраши. Така феодализмът действува по време на абсолютизма на династията Манчу, при „Републиката“ от 1911 година, при генералите и десничарския Куоминтанг. Английският генерал Гордън беше първият силен човек на феодализма от Запада. А американският генерал, Уедемаер, след капитулацията на Япония последният.
Съвременната национална, антифеодална революция в Китай не бе повече дело на руснаците, отколкото Тайпингското въстание от 1850–1864 година, което се опита да разреши същите проблеми много десетилетия преди да съществуваше Съветска Русия. От друга страна, съвсем вярно е, че Съветите увеличиха — още след своето появяване — надеждите за национална независимост не само в Китай, но и из цяла Азия. Марксизмът укрепна в тези движения по няколко пътя. Преди всичко, на лице беше престижът на руския опит. Второ — учението за марксизма единствено разгледа проблемите на Азия с оглед да се потърси пътя към промяна. Трето — прилагането на марксизма от китайските комунисти упражни още по-силно въздействие върху колониите и полуколониите, защото той действуваше в една среда поразително сходна на тяхната собствена.