Влечението на азиатските революционни движения към Съветския съюз също не е трудно да се обясни. Освен факторите за идеологично и расово равенство, не трябва да се забравя, че СССР се разви — само за тридесет години — от едно положение, не твърде различно от това на по-големите азиатски страни днес, до положението на велика сила. Китай и Индия, от друга страна, още не са разрешили основните проблеми за грамотността и прогреса, които се изправиха пред тях още през седемнадесетия век. Към кого трябва да се обърнат народите на тези страни? Към държавите, които са поставяли препятствия по пътя на техния прогрес ли? Към тези държави те не ще се отнасят като към приятели, докато препятствията не се премахнат. Междувременно, същите народи виждат, че Англия — дори и при управлението на лейбъристите — не се държи по-различно, отколкото в миналото. А Съединените щати, които те не считаха за активен защитник на колонизаторството, започнаха да се очертават като такъв защитник. Да, Америка се променя, но от гледна точка на азиатците — едва ли благоприятно.
Това са поуките от историята и от световното положение. И те по никакъв начин не се превръщат в безполезни от откриването на атомната бомба. Срещу народните движения и в миналото се е излизало с оръжие. Английската армия и наемните хесенски войски бяха хвърлени срещу Американската революция. Войските на цяла Европа се строиха против французите, навлякоха Наполеона върху главите си, победиха го и пак не спряха идеите от 1789 година. Интервенцията против Русия през 1918–1922 година претърпя неуспех. Не от нова бомба има нужда, а от признаване независимостта и равенството на Азия. Единственият начин да „успее“ силата — там, където в миналото тя така често се е проваляла — е едномилиардното население на Азия да бъде заличено от лицето на земята с атомни бомби. Това би било логичното заключение от недавнашната забележка на американския генерал Уедемаер — цитирана от коментатора Дрю Пиърсън в началото на 1946 година — именно, че: „военната мощ на Съединените щати имаше за цел да спре съветската политическа експанзия в Китай.“ Съмнително е дали нещо по-малко би стигнало, тъй като дните на „морско-оръдейната дипломация“ са отминали, защото военните кораби никога не са могли да сплашат един пробуден народ, а само феодалните бюрократи и то когато народите са спели. Днес народите са будни.
Нещо повече, политическата експанзия, за която говори американският генерал по-горе, съвсем не е съветска, а резултат от смешението на два твърди като скала факта — движението напред на самите азиатци и съществуващият контраст между западната и руската политика в Азия.
А сега ние трябва да се върнем към разказа си и към опита на Япония да покори Китай.
УНИЗИТЕЛНАТА ЕПОХА ЗА КИТАЙ
През 1931 година, когато Америка и Западна Европа се гърчеха в спазмите на голямата стопанска криза, Япония заграби Манджурия. Въпреки, че неколцина китайски генерали се съпротивляваха героически с войските си и целия китайски народ нададе вик за съпротива, правителството на Чанг Кай-шек в Нанкинг не предприе никакви военни действия. Напротив, то се задоволи да апелира само пред Обществото на народите, което също не стори нищо.
Успехът на Япония — която в момента беше една относително слаба държава — да проведе грабежа си при пълна безнаказаност, не бе също случайно. Още дълго преди Хитлер, Япония показа какво може да стори един агресор, когато се възползува от вътрешната и международна несговорчивост на съперниците си.
Още един път Китай се намери в положението, което го омаломощи през периода от по-ново време. Националното единство от 1925–1927 година бе нарушено от Чанг Кай-шек, който се опълчи срещу собствения си народ и изгради силата си върху едно малко и поддържано от чужбина малцинство от старата китайска управляваща класа. Както и през годините на военните диктатори, различни категории от тази управляваща класа търсеха помощта на различни чужди държави за спечелване превъзходство, и годината 1930-та се отличи с гражданска война между Чанг — който се радваше на симпатиите на Англия и Америка — и Уанг Чинг-уей и Йен Хси-шан — на които японците възлагаха известни надежди.