Съединените щати протестираха срещу нашествието в Манджурия, но японците забелязаха, без съмнение, че протестът утихна до шепот, когато те се придвижиха на север към сибирската граница и избухна в крясъци — когато японските войски удариха в южна посока — към областта на Тиенцин —
Пейпинг. Нещо повече, японците се успокоиха от обстоятелството, че политиката на Вашингтон цяло десетилетие беше изолационистична и че Америка не бе член на Обществото на народите.
Англия беше единствената челна държава—членка на Обществото на народите, която можеше, евентуално да мобилизира тази организация за отговор на апела на Китай и дори да предприеме ограничените мерки против Япония, които бяха препоръчани от американския министър на външните работи Хенри Стимсън. Дори и да не беше впрегнала цялото Общество на народите, Англия можеше да изпълни своите задължения като подписала заедно със Съединените щати, Франция, Япония и други държави Дѐветстранния договор от 1921 година, който гарантираше цялостта на Китай. Но консерваторското английско правителство още си спомняше със съжаление за насочения против Русия англо-японски съюз и не погледна на японското нашествие в Манджурия като на голямо зло. Напротив, Англия почувствува облекчение, че Токио е избрал да нанесе удара там, където застрашава по-скоро Русия, отколкото сферата на английското влияние по долината на реката Янгце. В самия Китай пък, англичаните съзираха нарастващото китайско искане за отменяване на екстериториалността и чуждестранните концесии, на което Америка гледаше с известно снизхождение, като на много по-сериозна заплаха, отколкото на тази от действията на Токио. В Лондон мнозина почувствуваха, че новосъздаденото положение им дава възможност да потърсят японска подкрепа за собствените си интереси, в замяна на гаранция за ненамеса в Манджурия. В същото време те предвидиха, че едно принудено да моли за чужда помощ китайско правителство ще е по-малко настойчиво в кампаниите си против привилегиите на западните държави.
Същото гледище бе изяснено от английския министър Л. С. Еймъри, който каза на времето: „Кой измежду нас би казал, че Япония не би трябвало да предприеме действия с цел… да се самоотбранява срещу… един енергичен китайски национализъм? Цялата наша политика в Индия, цялата наша политика в Египет ще бъде осъдена, ако ние осъдим Япония“. Английският министър на външните работи, сър Джон Саймън, застъпи същото становище при разискванията в Обществото на народите. Наред с изразите на симпатия спрямо Китай, той изнесе толкова аргументи за оправдание акцията на Япония, че делегатът на Токио, Мацуока, заяви след това, че лично сам не би го сторил по-добре.
Защищавайки агресията си, Япония си послужи най-широко с „червената опасност“ — вземайки позата на закрилник на цивилизацията срещу руския комунизъм. Онези, които смятат, че всички проблеми могат да се разрешат като се изолира СССР, днес ще сторят добре да си припомнят положението от онова време, когато СССР бе така изолиран, както едва ли някой би могъл да желае по-добре.
В резултат, следващият удар на Япония не бе насочен срещу мобилизирания север, а срещу традиционната английска сфера. През 1932 година японските войски нападнаха Шангхай. Китайската деветнадесета пехотна армия — една полу-автономна войскова формация, която не се числеше към централното правителство — се би възхитително цели два месеца. Студентите от всички китайски университети демонстрираха, искайки война. Война на Япония бе действително обявена от страна на малката китайска съветска държава, която Чанг Кай-шек се стремеше да смаже във вътрешните части на Югоизточен Китай. Но централното правителство, вместо да дигне народа, подписа примирие приемайки да изтегли китайските войски от Шангхай, като позволи на японския гарнизон да остане в града. Ударът, който бе нанесен на китайския национализъм и временното примирие, което последва, бяха одобрени от чуждите интереси в Китай, които не обичаха да гледат как „туземците“ се простират повече от чергата си. Посредник при преговорите за примирие беше английският посланик.
През 1933 година японски войски извършиха нахлуване отвъд Китайската стена — от Манджурия в „същински Китай“. Отново последваха местна съпротива и всенародно възмущение, но централното правителство подписа ново примирие — уреждайки още веднаж създаденото от японската военна агресия положение.
През 1935 година японците проникнаха още по-навътре в Китай. Хо Иинг-чин, фашизираният военен министър на Китай, който до завчера бе още началник-щаба на китайските армии, подписа примирие с генерал Умецу — Японският командуващ Северен Китай. Той се съгласи да изтегли от големите градове Пейпинг и Тиенцин не само китайските войски, но и длъжностните лица на централното правителство и местните служби на управляващата китайска партия — Куоминтанга — и да установи по скоро една буферна област управлявана от чиновници и охранявана от местни войски, приемливи за Япония. Той също гарантира да потъпче антияпонските прояви на китайския народ — като „нарушаващи нашите отношения с една приятелска държава“. През този период из цял Китай се смяташе за истинско престъпление да се твърди, че съпротивата срещу Япония би следвало да предшествува „пълното изтребване на комунистическите бандити“, или пък пълната победа на Куоминтанга в гражданската война, която траеше цели десет години и изглеждаше сякаш ще продължава вечно.