Казано накратко, от 1931 до 1937 година в Китай се водеше война, но тук воюваше само една страна — японците. Правителството на Куоминтанга дори не скъса дипломатическите си отношения с агресора, който водеше война срещу него. Всеки нов грабеж то посрещаше със слаби протести, последвани от заповеди за прекратяване на огъня от страна на местните съпротивителни сили и полкове, а японците нанасяха удари и заплашваха; Китай само се „съгласяваше“ да одобрява грабежа. Главният метод на това правителство беше примиренчеството. Отличителните белези на този метод са познати на всички читатели, защото през годините 1935–1939 на Запад също се водеше война и в нея се сражаваше само една страна — разбойническото съдружие Рим–Берлин — при която война разбойническото заграбване на Ренания, Абисиния, Испания, Австрия и Чехословакия биваха възприемани и одобрявани, при което на чехския народ се каза не само да прекрати огъня, но не му се позволи дори да открие огън в своя защита.
Източният и Западеният фашизъм имаха още един общ метод. И Япония и Германия претендираха, че те не се канят да се нахвърлят върху следващите набелязани жертви, а само, че просто „осигурявали тила си“ за битката срещу „общия враг — комунизма и неговата родина — Съветския съюз.“ Своите военни съюзи и приготовления те навсякъде наричаха с имена като Противокомунистическия пакт. Един наблюдател писа за разискванията в Обществото на народите, че „японският делегат в Женева бързо схвана, че ако би могъл само да накара слушателите си да виждат „Червено“, те почти ще са готови да казват на бялото — черно.“
Стръвта се поглъщаше щастливо от глупците както на Изток, тъй и на Запад. В Ориента това попречи на демократичните сили да подпомогнат действително Китай. Но от значение е да се разбере, че — въпреки официалната китайска пропаганда в обратен смисъл — тази липса на външна подкрепа не бе съществената причина за примиренчеството на Нанкингското правителство. Тъй както западните държави проявиха дух на примиренчество, за да усмирят агресорите с цената на народи като чехския и китайския — така и правителството на Куоминтанга, което прояви примиренчество с цената на собствения си народ и територия — бяха забравили простата — мъдрост от онази китайска поговорка, която казва, че ако поднесеш закуска на гладен тигър, той ще дойде и за обед и за вечеря пак на същото място.
Японският метод през този период в Китай се изразяваше в прогресивна военна агресия. А реакцията на китайското правителство беше прогресивно дипломатическо примиренчество.
Но Китай не се състои само от правителство. Какво да кажем за народа?
Ние вече отговорихме на този въпрос отчасти. Китайското студентство — което е надавало, по традиция, първия зов за национално движение против чуждите агресии и вътрешната реакция — протестира срещу всяка стъпка на компромиси и примиренчество. През 1931 и 1932 година студентите се притекоха на помощ на местните съпротивителни сили в Манджурия и Шангхай, устроиха и проведоха един общонационален бойкот на японската търговия и заповядваха на влаковете да вземат делегати от цялата страна към тогавашната китайска столица Нанкинг. Група студенти, които не успяха да получат задоволително обяснение от министъра на външните работи — д-р С. Т. Уанг — го набиха в собствения му кабинет и това го накара да подаде оставката си.
През 1933 година китайските студенти отново издигнаха глас, въпреки кампанията на арести и екзекуции, провеждана срещу тях от едно правителство, което трябваше да посвети силите си на съпротива срещу националния враг.6
Студентските демонстрации през декември 1935 година нямаха равни на себе си по обсег и включваха между лозунгите си не само искания за обявяване война на Япония, но и незабавното прекратяване на гражданската война против Китайската Червена армия и мобилизацията на всеки отделен китайски войник — независимо от политическото му убеждение — за обща национална съпротива срещу японците.
6
Един студентски манифест от същия период изчислява броя на арестуваните и избити китайски младежи между 1927 и 1935 година на 300,000 души. — Бележка на автора.