Изходът от това положение изуми японците, които с готовност предлагаха „военна помощ на законното китайско правителство за осигуряване освобождението на генералисимуса“. Разочаровани останаха и мнозина висши китайски офицери, особено Хо Иинг-чин, който настояваше за незабавно използуване на цялата авиация за бомбардиране главната бунтовническа квартира — въпреки обстоятелството, че в нея се намира „незаменимият вожд на Китай“. Чанг Кай-шек се видя принуден да се откаже от примиренчеството и да се приспособява към народната воля. Да бъдеш усмирен и задоволен, вместо потъпкан, се иска сила, а антияпонското движение бе доказало, че наистина е силно.
Гражданската война се прекрати. Политическите затворници почнаха да опразват тюрмите, концентрационните лагери и камерите за измъчване. Макар, че въоръжените сили на централното правителство още не бяха хвърлени в борба срещу агресора, те престанаха да се използуват в гражданската война срещу собствения си народ в защита политиката на примиренчество.
Войната срещу Япония навлезе в нова фаза. Ако Япония удареше отново, нищо повече не можеше да спре съпротивата на китайския народ и войска.
Лозунгът за единство в съпротивителната борба се оказа правилен. Китай се надигна да се бори като един човек.
КОГАТО КИТАЙ СЕ БОРЕШЕ САМ
ЕДНА ВОЙНА: ДВЕ СИЛИ; ДВЕ ПОЛЕСРАЖЕНИЯ
Станало е почти банално да се цитира хитрият стар прусак, Клаузевиц, който така грижливо украсява действителността с формулата си, че…, „войната е продължение на политиката, но с други и по-жестоки средства“.
Рядко е бивало възможно тази истина да се проследи така ясно както при развитието на войната в Китай — при която всяко политическо течение се въплощаваше в свое физическо тяло. Както видяхме вече, войната срещу Япония на китайска земя бе започната от две вътрешни антагонистични сили. Едната от тях беше съвременен израз на движението, което години наред атакуваше чуждестранния контрол и вътрешния феодализъм. То обгръщаше и Китайската Червена армия — родена от въстанието на работници и селяни около 20-те години на днешния век, която се бори десет години за аграрна реформа — и от студентите и интелектуалците, които стояха начело на борбата против японците. Второто движение се състоеше от държавната машина, създадена да брани управляващите кръгове на стар Китай, която най-после бе принудена да вземе оръжие срещу японските нашественици. Това движение обгръщаше и партийното водачество на Куоминтанга, индустриалците и банкерите по градовете, някои полу-автономни провинциални губернатори и селските чифликчии.
Обединената война срещу Япония дойде просто по петите на гражданската война в Китай и завари и двете страни със свои армии. Тези две армии се опълчиха срещу могъществото на Япония в различни части на страната и действуваха по различни начини — продиктувани от различното им разположение, политически традиции и военен опит.
В Китай — през време на цялата борба срещу Япония — имаше два фронта. Основното проумяване на това обстоятелство, което бе замъглявано продължително време, поради това че Чункинг цензурираше всички източници на новини, е наложително с оглед разбирането на военните събития от 1937 до
1945 година, както и на политическите промени, които те донесоха.
Първият, или „редовен“ фронт беше от познатия, ортодоксален тип; от едната страна — китайците, а от другата — японците. Китайските войски на този фронт принадлежаха на Централното правителство и на генералите на провинции, които заемаха положение на феодална вярност спрямо правителството. Единствената си бойна опитност — с много малко изключения — тези войски бяха добили от наказателни походи против комунистите и при фракционните войни помежду си. Те бяха разположени в провинциите, из градовете и по съобщителните артерии на още неокупираните части на страната.