През време на войната на редовния фронт японците бяха в офанзива — стратегически, тактически и чрез „студените“ методи на политическото и стопанско проникване. Китайците на редовния фронт — с изключение на битката при Тайерчуанг през 1938 година — прекараха войната в отбрана. Понякога те отстъпваха, а друг път се запретваха и превземаха онова, което японците трябваше да изоставят — както при героичната отбрана на Шангхай през 1937 година и при отбраната на Чангте, в Хунан, през 1943–1944 година. Колкото годините се изнизваха, толкова повече китайците се задържаха на стабилни позиции, очаквайки неприятеля да предприеме нещо и надявайки се, че няма да предприеме нищо.
Вторият китайски фронт се образува в тила на врага. Организационното ядро на този втори фронт се състави от малки единици на старите Китайски Червени армии, които проникваха в окупираната от японците територия още в най-ранните фази на окупацията. Около това ядро се групираха намиращите се на разположение още по-многобройни местни войски, включително отрядите на народната съпротива, които в много случаи бяха създадени още преди пристигането на армиите и на остатъците от редовни китайски войски, чието отстъпление беше отрязано.
Фронтът в тила на вражеските позиции започна като серия от гнезда на противояпонска дейност в широката мрежа на завзетата от неприятеля съобщителна система. Постепенно, тези гнезда се оформиха и на териториална основа, или пък установяваха досег за съвместна дейност. И тъкмо тези китайски войски се намираха непрекъснато в офанзива — стратегически, тактически и политически. Те завземаха отново онази територия, която японците държаха слабо, или пък ги лишаваха от възможността да упражняват контрол над огромни пространства отвъд собствените си позиции, които самите японци нямаха възможността да консолидират. Изразено технически, този втори фронт представляваше — сред общото военно положение на Китай — една тактическа офанзива в рамките на една генерална стратегическа отбрана. Войските на този фронт представляваха авангарди, които започваха работата по повторното завземане на китайска територия, дори още когато неприятелят беше достатъчно силен да изнася напред главните си позиции, където пожелаеше. Установяваните от тях освободени области представляваха предни бази на очакваната обединена контраофанзива на всички китайски армии и на Съюзниците, които по-късно се присъединиха към тях. Разбира се, тази контраофанзива никога не се осъществи на китайска земя.
Но по отношение на тези два фронта трябва да се помнят още няколко неща:
Прилаганите от китайските войски съществени форми на редовния фронт бяха позиционни и подвижни, като вторите се прилагаха много рядко. Тъкмо обратно, воюването в тила на вражеските позиции беше главно партизанско и подвижно, като партизанските форми преобладаваха.
Като оставим настрана битката при Тайерчуанг — която представлява една забележителна победа — китайските войски на редовния фронт бяха бездейни — като задържаха или отбягваха напредващите японски колони, когато те нападаха. Фронтът зад вражеските линии беше постоянно деен, като дори малките китайски войскови части нападаха намиращите се най-близко до тях японски гарнизони. Ако тези отделни гнезда на съпротива не безпокояха постоянно врага, и ако партизаните не запълваха всяко празно пространство, за да образуват нови гнезда, японците можеха да концентрират бързо войски, да ги обградят и да ги унищожават едно по едно. Партизанските бази, ако искаха въобще да съществуват, трябваше да държат врага разпръснат и да знаят кога той намалява гарнизоните си във всяка точка.
Редовният фронт разполагаше със здрав тил за рекрутиране на хора. Той можеше да се снабдява от индустрии, които китайското правителство беше преместило от застрашените области, или създаваше нови индустрии, и с всички съоръжения, които можеха да се получат от чужбина. Фронтът в тила на врага трябваше да разчита главно на местната жива сила, на стопанството на партизанските гнезда — което стопанство беше селско и примитивно — и на съоръжения пленени от неприятеля.
Това създаваше икономически основания към тактическите и непрестанни грижи за разширяване партизанските бази и унищожаване на японците навсякъде, където те се намираха в неблагоприятно положение. Това налагаше тесни връзки с населението, което можеше да ликвидира всяка партизанска войска, ако тя не му се нравеше, като откажеше своето сътрудничество и не се стремеше да пази тайните ѝ от японците — които се намираха навсякъде, готови с репресалии срещу всеки който подпомагаше партизаните. Налагаше се не само добро отношение към народа, но и организирането и въоръжаването му, за да брани своя живот, домове и реколти от неприятелските наказателни акции.