Комунистическата партия разполагаше със своя мрежа от нелегални членове из другите части на Китай и срещу тях тайната полиция на Куоминтанга — подпомагана от полицейските служби на чуждестранните концесии и на екстериториалните международни селища в Китай — водеше непрестанна война. Куоминтангът изпитваше толкова голям страх от комунизма, че екзекутираше с десятки хиляди хора просто поради съмнение. При това унищожение паднаха жертва безброй студенти, работници и селяни — и част от най-обещаващите млади китайски писатели, поети и художници. Между разстреляните по същото време личи и Джу Ши, писател, майстор на късия разказ, който се ползуваше с международна известност.
Китайските комунисти заложиха всичко върху своята способност да спечелят подкрепата на народа. Откъснати от света и неможейки да разчитат на никаква материална помощ отвън, те развиха у себе си навика да се ръководят сами по суровите факти. За да разберат нуждите на народа, те сами отидоха при народа. За да си направят оценка на вътрешното и международно положение, те педантично събираха и претегляха всеки ред новина, до който можеха да се доберат. Отначало те дори не притежаваха собствен радиоапарат и старите комунистически командири говорят с усмивка за времето, когато те атакуваха и овладяваха някой областен град с единствената цел да се снабдят с последните броеве на столичните вестници. Изградили политическите си разбирания върху основата на тези проучвания, те се придържаха неуклонно към тях.
След японската окупация на Манджурия, китайските комунисти подчиниха всичко на целта за приобщаването на целия народ към всеобща съпротива. В разгара на една озверена гражданска война, те предлагаха да образуват единен фронт с всяка армия, която — независимо от политическите си тежнения — бе готова да обърне оръжието си против националния враг. След това те пробиха куоминтангското обкръжение и поеха своя прославен Велик поход към северозапад — където можеше да се изгради база за преки нападения против японците.
Мао Це-тунг и другите вождове, които възприеха тази линия, бяха убедени, че прекомерните японски искания, от една страна, и масовият натиск, от друга страна — неминуемо ще създават условия, при които Куоминтанга като цяло може да се принуди да изостави досегашната си политика. След 1935 година комунистите направиха много изказвания, предлагайки единство не само с отделни противояпонски армии, но и със старите си врагове — Чанг Кай-шек и правителството му — върху една антияпонска програма, предлагайки, да се подчинят сами на едно Правителство на националната отбрана. Първата правителствена войскова единица, която възприе тяхното схащане, че „китайците не трябва да воюват срещу китайци“, бе Манджурската армия, която — както вече е известно — бе преместена в Северозападен Китай да изтреби „червените бандити“, при пристигането им там след Великия поход. Както се каза вече, те плениха Чанг Кай-шек и искаха да го застрелят. Но комунистите предотвратиха това. Техният лозунг, че китайците не трябва да воюват срещу китайци значеше точно това, което и изразяваше, и те спориха и постигнаха освобождението на човека, който бе избил цели поколения от техни другари.
Огромното студентско движение в Пейпинг, през 1935 година, и Сианският инцидент накараха комунистите да си теглят заключението, че е настъпил решителния обрат към съпротива. Те, следователно, удвоиха усилията си да установят досег с всички елементи за една демократична, противояпонска програма на единен фронт.