Докато Комунистическата партия и Червената армия развиваха тази дейност в контролираните от тях области, издадоха се заповеди до комунистическите организации и лица работещи нелегално по места из останалите части на страната, да преустроят цялата си работа в същата насока. За тези комунисти стана пръв дълг да издирват и се свързват с всички останали противояпонски кръгове и личности, да ги подпомагат в спечелване масовата подкрепа на народа, като се опитат да ги придвижат към практически мерки за борба против японците. Те бяха също инструктирани да установят досег с чуждите поданици, които бяха разположени благоприятно към китайския народ и неприязнено към японските намерения, и чието положение на неутрални при предстоящата война щеше да им даде възможност да подпомогнат силите на съпротивата.
На комунистите бе обяснено, че ако неприятелят успее да окупира техните области, те не трябва да се евакуират на никаква цена. Напротив, те трябва да използуват готовите си връзки със селяните, работниците, патриотите-некомунисти и приятелски настроените чужденци, за да застанат начело на създаването на „острови“ на въоръжена съпротива срещу врага, в тила на собствените му позиции, като се съюзяват — на базата на взаимна помощ — с всички други въоръжени съпротивителни ядра, които може да изникнат, независимо от произхода им. През последвалите години на войната тези инструкции на Комунистическата партия до нейните членове бяха проведени по всички окупирани от японците селища — независимо дали те бяха съседни до области, в които вече съществуваха освободени райони, или се намираха на стотици километри далече от тях. Примерно казано, след падането на Кантон, в Южен Китай, в края на 1938 година, между този град и пристанището Хонг Конг бе създадена нова база. Още тогава, пък и днес, тази област си остава физически изолирана от всички други области под контрола на комунистите.
Съобразно условията на спогодбата между Куоминтанга и Комунистическата партия за противояпонско единство, която спогодба бе сключена, до голяма степен, между Сианския инцидент, през декември 1936 година, и избухването войната срещу Япония, на 7 юли 1937 година — но която не бе обявена до 22 септември на същата година — старата Китайска съветска република, която след Великия поход обхващаше части от северозападните провинции на Шенси, Кансу и Нингхсиа, бе провъзгласена за „специална област“ под Националната администрация, с приблизително население от 1,500,000 души. Китайската Червена армия, която по това време наброяваше около 80,000 души, бе прекръстена Осма пехотна национална революционна армия, подчинена на Националния военен съвет, който се нагърби да се грижи за продоволствието и заплатите на 45,000 войници. Комунистическата партия потвърди новата си, приложена вече на дело, политика — прекратяване на военната борба против Куоминтанга, на конфискацията на земи и на пропагандата за класова борба.
Тези решения не бяха безусловни. Те се вземаха с разбирането, че Куоминтангът също ще хвърли всичките си войски в борба против японците, че ще освободи политическите затворници, че ще се откаже от репресивните мерки против противояпонските патриоти от всички партии, на които ще се осигури свобода на слово и дейност, а така също, че на тези патриоти ще се позволи да заемат мястото си в една демократично организирана военна кампания. Спогодбата имаше много общ характер и умишлено избягваше разглеждането на други — колкото и спешни — точки, които биха спънали незабавното антияпонско единство. И тъй, онези необходими за Китай въпроси, като: изоставяне на еднопартийната диктатура, формата и размера за участие на различните партии, освен Куоминтанга в правителството, та дори официалното легализиране на комунистите и на други партии, не се повдигнаха, макар че бяха от съществено значение за окончателното споразумение. След време тези проблеми се оказаха съдбоносни и останаха неразрешени през време на войната.
В съгласие с тази спогодба и по заповед на главното командуване, Осмата пехотна армия се придвижи още през първите месеци на войната в източна посока, в Северен Китай. Навлизайки повторно в провинцията Шанси — сцена на първите нейни антияпонски набези през предшествуващата година — част от тази армия воюва рамо до рамо с войските на Централното правителство и местните провинциални войски, спечели битката за прохода Пингхсин и взе участие в отбраната на стратегическите изходни пътища като Ниангцекуан и Хсинкоу. Командировани от същата Осма армия военачалници помогнаха на провинциалните власти да основат еднофронтовска школа за военна и политическа партизанска война — по образеца на Иенанския антияпонски университет. За декан на това училище бе назначен Ли Кунг-по — един от водачите на Съюза за Национално спасение в Шангхай — с чиято предивоенна роля за обединение на антияпонското обществено мнение и последвал арест от страна на Централното правителство, ние вече се запознахме.7